автор: verysmallanimal

В Мамин дол няма часовникова кула. Най-високата сграда е на три етажа и на третия, таванския, няма часовник, а само кукумявки.
Ако, обаче, попиташ някой маминдолец колко е часът, той поглежда замислено някъде нагоре с присвити очи и след секунда ти казва точното време. Ако пък бърза за някъде, на въпроса ти само махва с ръка неопределено и казва:
- Виж сам, кьорав ли си?!
И изчезва, а ти стоиш и се чудиш накъде да гледаш, та да добиеш представа за мястото до което е стигнало времето. Чак по-късно, много по-късно разбираш, че времето седи и те чака да се натуташ и да тръгнете заедно накъдето трябва. Научаваш се също така, че времето се върти в кръг като харманджийски кон и ако искаш можеш да го причакаш на някое удобно за теб място, да се метнеш на гърба му и да обявиш:
- Таман време за вечеря, а? Минке, я иди до избата и наточи едно шишенце, че от тоя прахоляк...
Отдавна, ехеее – когато тук са растяли палми, а в Бяла борика е имало море – хората и времето са били едно цяло. Това за палмите и морето е малко афиф работа – Дяката, дето ходи да учи в София, ги разправя тия – ама останалото си е така. Времето показвало на човека кога какво да прави, а човекът пък ту го спирал, ту го подгонвал напред, в зависимост от това какво има на сърце. Вечер, когато небето включвало радиото на щурците, заедно заспивали, а сутрин се ръчкали един друг да не изтърват деня. Времето крещяло като петел или мърморело с гласа на сънена жена, а човекът се провиквал:
- Айде Петре, айдеее! Кое време стана, а ти се помайваш из чергите!
Светът е бил вечен, защото колелото няма начало, няма край. Времето се въртяло – нито бавно, нито бързо – някой се качвал, друг слизал. Нещата се случвали или пък не, но се е знаело, че това което е – това е.
Днес светът е друг. Няма палми, защото е по-студено – и на улицата, и на хората в очите. Вярно, по-леко се работи, има газирана вода и въртележките по панаирите се въртят по-бързо, но на човека някакси не му е така спокойно. Все времето не му стига, та не може да си влезе в разписанието, все търчи насам-натам и търси Онова Нещо Дето Му Липсва. Веднъж времето, видите ли, го пришпорвало, друг път си бил губел времето с незнамкаквиси глупости. Мери го, реже го, тамани го – наизмислил е сума ти чешити времемерни машини, ега му стигне в тоя живот, че да му остане и за следващия. Гащи може да няма, дето се вика, ама часовник всеки има. То ръчни, настолни, стенни, механични, електронни – всички цъкат, мигат, въртят стрелки и карат живота да подскача като ощипан. Има и такива с кукувички, те са най-страшните – никога не знаеш кога за последно ще те закука кукувицата. Един такъв бяха намерили в Кутра, за малко да изпотрепа цялото село, пущината. И напук на опънатите жили, изцъклените очи и вадичките пот по гърба, всичко сега е временно и не се знае нито кога започва, нито кога ще свърши.
Преди години, някъде между двете големи войни, в Мамин дол се появил един човек – с бомбе, черно пардесю и очички, които не се спирали нито за миг, а все щъкали по джобовете на мъжете и по пазвите на жените им. Та тоя човек, незнайно как, се намъкнал под кожата на тогавашния кмет, наприказвал му една камара сладки приказки и с негова помощ се заел, както казвал, да облагороди това загубено село. Пообиколил из баирите наоколо и като намерил топлото изворче на мястото, където сега е старата баня, се изтъпанил пред кмета:
- Светлото бъдеще е пред селото, господин кмете, светлото бъдеще!
Кметът, който никога не бил чувал да го наричат «господине» се почувствал като че го топят в топла вода и внимателно изслушал човека с пардесюто.
- Бани, минерални бани! Курорт! – говорел разпалено оня човек – това място ще стане по известно от Кортенските бани, помни ми думата!
И продължил да описва бъдещото развитие на Мамин дол. Говорел за пътища, за курортисти и за пари. Пари, които щели да се изсипят в джобовете на маминдолци и да повишат благосъстоянието им, а най-вече благосъстоянието на кметската фамилия. Тежките петмезени думи се сипели около кмета, изпълвали стаята, докато почти го задушили. Тогава той прошепнал, останал без дъх:
- А файтон? Файтон ще имам ли?
Човекът с пардесюто се усмихнал презрително:
- Ха! Файтонът се разбира от само себе си, аз за друго мисля – за околийската управа, например, а защо не и...защо не и депутатство?
Край. Смазан от надигащото се към него богатство, заслепен от бъдещата слава, кметът подложил гръб на дявола и двамата се заели за работа.
Слухът за невероятния късмет на Мамин дол бързо обиколил селото и не било трудно да се съберат хората на едно място. Това място, разбира се, била кръчмата – изпълнена до краен предел нея вечер, с щироко отворени прозорци, та да могат тия, дето се трупали отвън, да чуват какво става вътре.
А вътре събирали пари. Те били нужни за проучване на минералния извор, за наемане на хора които да построят банята (с басейн!) и за куп други неща, които събраните не разбрали много добре. Накрая, окуражен от ентусиазма на маминдолци, човекът с пардесюто станал, огледал с тежък поглед множеството и рекъл тихо:
- Кула. Часовникова кула. Това е, което ни трябва! Възход, стремление!
В настъпилата тишина той обстоятелствено описал идеята си. Седеметажна кула, с часовник и позлатен шпил, промушващ небето и обявяващ на света за раждането на ново чудо – Мамин дол.
Странно нещо е човешкият ум – за някои неща той е пъргав и остър като бръснач, а за други – като новородено теленце – петлее крака, залита и безпомощно мучи. Бавните, лениви умове на маминдолци пропуснали (или не поискали) да се запитат как тъй с парите на едно бедно селце могат да се построят всички тези чудесии, но като опряло до това да се определи колко циферблата ще има кулата, всички се включили активно, всеки със свое си предложение. След дълги препирни се спряли на четири – към четирите посоки на света. Обсъдили мазилката, стълбите и стрелките на циферблатите, а накрая дори се замислили кого да пратят в града да изучи занаята по поддръжката и ремонта на часовника. И така до среднощ.
Но, колкото и да е дълга, нощта все пак свършва, денят се изсулва изпод облаците, закичили балкана и първата му работа е да изтрие всички глупости, които човек е правил или сънувал в тъмното. Един по един мъже и жени се събуждали от някакъв гъдел под лъжичката, а като станали и се погледнали един друг ясно видели написано на челата си «диване». След като прочели тоя надпис те се запътили да питат оня с пардесюто откъде са му хрумнали подобни безумни идеи и защо точно техните пари му били нужни за тях. Само че човекът бил по-ранобуден и по това време вече крачел бързо далеч надолу по пътя към Бяла борика, а от там – към далечни и незнайни места. Места, където, може би, има други такива забутани села, населени с диванета.
Бавно мислят маминдолци, спор няма. Обаче като измислят нещо, не го забравят. Също като птичките, които с излюпването си вече знаят как да си свият гнездо, децата в Мамин дол се раждат с унаследени умения. Едното е за безпогрешно отчитане на времето, другото е за ориентация. Което и хлапе да попиташ къде е часовниковата кула, веднага може да посочи мястото.
Тя си е все там – не, не часовниковата, а кулата на времето. Стърчи, невидима, насред селото, оставила под себе си и най-високите върхове на балкана.
Забучена в небето, кулата е пъпната връв на Мамин дол, свързва го със света и не му дава да се отскубне, да полети нанякъде и да се изгуби. А под нея дреме едно малко селце и слуша вятъра, който се киска над нашите глупави усилия да измерим, орежем и впрегнем времето в малките ни разнебитени каручки. И още нещо чува Мамин дол – едно бавно и тихо: туп-туп...туп-туп...туп-туп......