55-та година запомних с множество знаменателни факти. Годината започнах, обут с лачените обувки на баща си. Много представителни на вид и с по една дупка отдолу. Тъй че когато отивах към Новата година, май накрая бях със скъсани чорапи (изпитание от типа "да тичаш бос по снега"). Имах щастието – или нещастие, не знам, да съм в компания на професорски дечица. Сега приятели и те професори, срещах при реномиран поправяч на Трабанти, до трамвайното колело на двойката.
Тогава, е, тогава, професорите се водеха имащи (теорията на Айнщайн е голямо нещо!). По тая причина ми излезе и името на особняк. За беля решихме да се снимаме, предната редица с крака на мижава масичка. И както се бях разположил, ме споходи мисъл, че на снимката ще лъснат дупките на хубавите ми обувки... Развалих половината празник, но не ги изложих на показ. Новата година завърши с разговора на две наши майки.
– Как изкараха децата, госпожо Чехларова?
– Деца ли, госпожо Радославова? Свини, госпожо Радославова, а не деца!
Малко бяхме поразбъркали къщата, беше нагоре с краката, морен задник се бе положил върху торта, намислена за следващи дни, нищо особено!
Беше годината, когато закратко получих прозвището "студента". Така е като те пращат да учиш по никое време – бях втора-трета година в университета, а още растях. По туй време срещнах Елти от класа, гигант и баскетболист навремето. Приказвахме си на улицата и не можех да разбера какво не е наред. Ха, бях една глава по-висок!
Тази година за пръв път пуснаха цялата тайфа на морето, само с една майка за контрол, от момичешките. До Созопол се отиваше само по вода, друг път нямаше. "Емона" ни стовари на пристанището, там купчина хазяйки предлагаха от нисък по-нисък наем. Имаше "Казиното" до пристанището и на върха на Харманите, барачката на "Черния кос" – с кръгъл дансинг и оградка наоколо. До плажа на Харманите се минаваше през лозя от горната страна, и гробището отдолу. Ходехме при скалите на Коренята, рядко на Фиордите. Алипу дълго време бе с посещение от една-две компании, на Царския – прекръстен – Републикански плаж (сега "Градина" и какво ли не още!) отивахме с предварително поръчана лодка, която идваше да ни прибере вечер. Едва бях кандардисал родителите да ме пуснат и заминах с трийсет и пет лева в джоба, за път, за делник и за празник. За сега не говоря, но и тогава си бяха мизернички пари. Карах с две-три строго разчетени кебапчета и с една ракия на ден. И до ден-днешен си мисля, че момичетата, те бяха паралийки, измислиха една игра с клечки в моя чест. Познаваш колко клечки има другият в ръка, а печелившия добиваше насрещно кебапче или ракия. Печелех като луд, но и вечно бях гладен!
Всички се познавахме, Тони Кацев организираше среднощни там-тами на Харманите, Сашо Радев – старец на има-няма трийсет години, влачеше огромна торба и харпун. Случваше се да намажем покрай него с някой кефал. И на мен ми донесоха харпун – Владо от "великом Советском союзе". Използвах го изключително сухоземно. С него целехме дини от заградените бостани и ги придърпвахме през трънищата навън. Недостойни занимания, признавам, а краят на харпуна ми бе още по-жалък. Не знам кой дявол ни побутна, но решихме да харпуннем една гъска. Най-лошото е, че успяхме. Тая жизнена и изключително вреслива твар не помисляше да мре. Плескаше шумно с криле, влачеше ни наляво и надясно, вдигна врява до небесата и сбра де-що народ имаше на километър в околовръст. Хич не ни трябваше, ама и стрелата не се откачаше.
– Ами сега?
– Режем и бягаме!
Не че народната милиция ни преследваше. В Созопол имаше един милиционер, той следеше за реда и основно да не танцуваме разделени – туй било западната мода. Нашата бе по- като танго. Тъкмо за Руско Виелицата.
– На бързите хич ме няма! – беше признал той. – Но на бавните съм виелица.
Китарата на Гошко Куртев се появи едва 61-62-а година. Вече бях решил морските си влечения директно, работех в Бургас. Гошко свиреше и пееше сред кръг от налягали по земята почитатели, из дворовете около Магарешкия площад. Един ден заяви на баща си, че ще става музикант. Днес щеше чинно да чака прослушване при някой мастит тъпанар, водещ предаване по телевизията. По него време не бе от най-престижните професии и баща му забрани да излага фамилията. Тъй че взе името на майка си – стана Георги Минчев. Но и така пееше хубаво.
Почти се бях отказал от Созопол, измествахме се все по-надолу – към Арапя и прочее къмпинзи, но си спомням мимолетната слава, която добих покрай сина си. Градчето бе вече неузнаваемо и натъпкано с народ до козирката. На мястото на "Черния кос" отдавна имаше ресторант със сладкарница отдолу, а синът ми бе хленчещо отроче, което иска лимонада, вместо да си гледа кефа по плажа. Е, клекнах! Поведох го нагоре към сладкарницата, изрових от гънка на джоба пет стотинки, взехме лимонадата и излязохме отпред. Там милото ми отроче отпи глътка, задави се и писна отвратено, че това не е никаква лимонада. Отпих, право беше детенцето – в шишето, шише от двеста и петдесет грама, имаше коняк, при това великолепен. Успях да озаптя възмутения си син и се върнах в сладкарницата. "Нашата" лимонада беше първа от нова каса и всички шишета от тая каса бяха тъмни. Колко му е да рискуваш левче и петдесет и да купиш седем литра и половина коняк. Само при "социализъма" ставаха таквиз чудеса – някоя добра душа да източва предприятието си, а касата да попадне по грешка в търговската мрежа.
Тая вечер половин Созопол надигаше тъмни бутилки, празнуваше моята родителско-лимонадена саможертва и незнайния крадлив смотаняк. Отвреме навреме някой прескачаше да купи и от другата лимонада, но, уви, моята каса си остана единствена. Бе капчица от морето, което целокупният български народ изнасяше и крадеше от народната, тоест ничия собственост. Но ми позволява днес да се отнасям с разбиране към всички въздишащи по доброто соц време на всеобщ хайдутлук.
Ей тъй, подобаващо, се разделих с Големия син аспирин – морето и Созопол. Простено ми е, че предпочетох океан.