автор: kamik

Бай Георги има тъжни рамене.
Но псува...и тъгата си изправя.
На гняв я сторва. И така расте,
че му е крива цялата държава.

Сами сме. И държавата съм аз.
Бай Георги става грозен и циничен.
„Млъкни ,ма, курво!” – извисява глас –
Да пукнеш!” А пък всъщност ме обича.

Бай Георги няма пътища назад.
Каквото е живял, го е подпалил.
И вече никой не го помни млад.
И той не помни. Помни само залез.

Сами сме – значи залезът съм аз.
Примигвам с бивши мигли на момиче.
„Иди си, залез” – извисява глас –
Проклет да си!” А всъщност ме обича.

Бай Георги е до болка свечерен.
И сее клетви. И пониква троскот.
Дори да няма вече божи ден,
си има стара приказка със Господ.

Сами сме – значи Господът съм аз.
Той затова три пъти ме отрича.
„Да ти го...в Бога – извисява глас –
Презирам те!" А всъщност, ме обича.

И се смалявам – от жена – в дете.
И вече нямам сили да се боря.
Любимият е с тъжни рамене.

Но нека за бай Георги си говорим.