автор: Albatros

Как е пусто на Царя и Графа!
Само в подлеза на НДК-а
грохнал пес подир няколко лафа
благодарно ми близна ръка.

Тъй бездомен, сиротен, несвестен,
стиснал бирата в кю-пак шише,
се търкалям из София – кестен –
пред метлата на жълто Айше.

Под дебели подметки и проза
аз приличам на жълто паве.
Покрай мен се събужда Софхоза –
пие чаша кафе – или две.

От билборда със розови бузки
дяволито ми смигна Азис –
сякаш с триста Китайци по Руски
цяла нощ бе нагъвал ориз.

Все те мисля... Мечтая си даже
да те милна на пейка по здрач.
Някой ден, ако станеш ми гадже,
да те водя на кино и мач.

Щом забият камбаните в „Невски”,
да изчезнем със теб яко дим.
Да цъфтят в суматохата кестени –
пък и ние под тях да цъфтим!