автор: milada

Много ми е странно, когато позитивните нагласи се възприемат единствено и само в доста напудрен вид.
Хубаво е да търсим доброто и светлото, но това далеч не е лесен и безболезнен процес. Оптимистите винаги забравят деликатно да отбележат последното. Дали типът на нагласите ни привлича подобни такива – вероятно. Дали творим света си с мисъл - логично е, но нека не преувеличаваме ролята си, все пак. "Да бъде волята Ти!", щом си спомним, всичко придобива друг образ. Най-доброто за нас рядко означава най-приятното, най-вкусното, най-лесното, най-удобното ни. Не може да не го знаете и от собствен опит. И не се опитвайте да го забравите в желанието да реабилитирате една друга ключова дума "щастие". Понятието, което тя означава, е толкова разтегливо, че го оставям за позлване и тълкувание на всеки като негова собствена четка за зъби, защото не искам да ползвам ничия чужда, както не искам да ползват и моята. По-здравословно е просто:). Богоподобни сме в самосътворяването, ама само бого-подобни, само толкова!:) А и точно онези, които го могат това с наподобяването, в голяма степен знаят, че не бива да се възползват от подобно познание. Та затова с радост загърбям всички хищнически мераци към Сътворението и твърдя, че позитивното далеч не е в избягването на частицата "не", както си въобразяват някои. Разбира се, казвам го в метафоричен и обобщен смисъл по-скоро, отколкото да се задявам с теории и практики. Не съм техен детайлен познаваач и не искам да бъда, обяснимо защо. Онова, което знам, знам от опит.
За да утвърдим доброто в нас и това наоколо, не е нужно да изпадаме в хвалебствие-то му. Понякога точно обратното е нужно - да изкрещиш силно и ясно "Не!". И така...

Не обичам лицемерието, не в смисъл на лъжа, която не си признаваме по някакви причини. То, лицемерието, често се проявява и във вид на "възпитано" мълчание, Лицемерието, което смятам за основа на всички последващи злини, е лицемерието пред себе си. Автолицемерие го наричам, Тънко, фино, едва доловимо,,самозалъгващо егото ни или пък, брутално и нагло, утвърждаващо всичко наше въпреки - въпреки хора, ситуации, с всякакви средства под маската и напора на тъй наречената позитивна нагласа, която ни помага-ла да постигаме онова, което поискаме. Сякаш всеки е сам във вселената и по пътя си не среща никого и нищо. Никой не е сам никога. Да, сам е като отговорност да понесе тегобите си, но не е сам пак като отговорност да не ги прехвърли излишно не просто на хора и живи същества, които са му в близък обсег, но и в космоса изобщо. Позитивното не е низ от псалми, а хигиена на мисленето, а оттам и на поведението, не е насилена усмивка, нито учитивост, а необходимост от усмивка, която не е задължително да се случи буквално, нито даже душевно. На някакво дълбоко ниво, намерението за нея е самата тя, онази истинската. Останалото са маски.

Не обичам неяснотата прикрита с деликатно и елегантно неназоваване на истината. Пак стигаме до лицемерието, нали? Ето, виждате...

Не обичам сладки и леки алкохолни питиета, както и коктейли. Заради бъркотията в тях. Така обичам да се пие, както обичам да се казва и истината -пряко, косо, да отмива микробите по пътя си, особено онези от душата.

Не обичам агнешко с мириса му на попарена вълна, който не се изличава с никакви кулинарни трикове, поне за доброто обоняние.Пък и това месо не носи на любимите ми подправки, така че... Не обичам също и всички безсмислени жертви и саможервти. Ясна е аналогията.

Не обичам анасон и производните му ухания, миризми по-точно. Подобни нахални молекули могат да съсипят цяла изкусно приготвена трапеза. За мен, разбира се. Никого не ангажирам с това. Така е и с миризмата на риба. Много, ама мнооого внимателно с нея! Особено с онази, вмирисаната откъм главата.

Не обичам кифли и изобщо подпухнал хляб, и всякакви тестени подобия. Обичам сбит, черен, нераздут от хубости хляб. Честен някак ми се струва.

Не обичам попара с чай и захар. Това е "кулинарен" абсурд от някогашните детски градини, който обаче и сега се повтаря в преносен смисъл къде ли не, барабар със задължението да го изядеш, когато ти го поднесат и непоискан. Абе... да си сърбаш попарата, един вид, даже и не твоята собствена.

Не обичам подрязани чемшири, оформени дървета, строени и аранжирани цветя, английски ливади там, където няма нищо английско иначе. Но нали се глобалзирахме, еклектиката е на мода.

Не обичам възвеличаването на неща и хора, което често има за цел единствено и само да ги храни енергийно, а понякога и финансово.

Не обичам жаждата за безсмъртие. Смешна ми е някак. Тя, всъщност, е от здравословните илюзии, които си създаваме, за да изтърпим още малко онова, което не се изтърпя лесно. Защо не си признаем, че колкото и гадно да е, задето сме изгонени от Рая, то ни е и спасение. Спасили сме се от съвършенството. Винаги ми е идвало малко скучно то дори и още на нивото на земните му проявления. Дори и тук. Представям си какво би било по-нататък!

Не обичам хербарии, домашни чехли, високи възглавници и меки матраци. Те противоречат на представата ми за уют просто. Не че не ги ползвам понякога, но винаги се радвам на изчистеността на някои твърди линии в интериора. В този на душата.

Не обичам цирк. Буквално и преносно. След първото ми посещение под купола му в най-ранна детска възраст магията тотално се изпари, макар много по-късно да съм присъствала на доста добри като направа циркови спектакли. Не оспорвам самоотвержения къртовсkи труд на артистите, но то е като при любовта - нищо не ми трепва и не може да бъде поправено с разумни усилия за това. Акробатическите номера не са ми по вкуса във всякакъв смисъл. Клоунадите - също. Особено последните. И не знам защо някой смятащ се "над мен" все си позволява да ме мисли за невръстното момиченеце, което е зяпнало в наивистичните номера на някого или нещо, дори и на силите над нас, които ни управляват непрестанно с изтръгнатото съгласие на нашата воля. На всичкото отгоре момиченцето трябва да си е платило и билетчето. Колко мило!
Няма такова нещо, господа, артисти! Приберете си, ако обичате, шаренията, ритмичната музика, дресираните животни (а и хора), фалшивия смях и същите сълзи, а с опасните номера впечатлявайте някой, който, все пак, иска да бъде впечатлен до празни възклицания. От мен не се очаква нещо подобно. Аз предпочитам безопасни номера, както и безопасен секс и такава храна, безопасни отношения и защо не безопасен за сетивата ми край. Но за евтаназията - друг път.

По същата логика не обичам и мюзикъл. Не отричам сложността и достойствата на този жанр, но нека не се доказват в мое присъствие. Операта е по-друго нещо. Усещането за време е друго там. И не те ангажира пряко в съ-времието си. Но няма значение сега. Мен просто ме няма, когато се опитват да ми "изпяват " нещо, което може да бъде изрчено тихо и красиво, и честно. Речитативите бих могла да понеса на доста чашки алкохол, но не и иначе. Няма ме и когато ме предават, клюкарстват, анатемосват, отричат и по разни други начини. Тези шумове зад гърба ми, ах, тези шумове на ушенце, са хоровото изпълнение (къде ли остана явния хор от старогръцката трагедия), което ме отблъсква надалеч. И с право. С моето право!:)

Не обичам мажоретки. Не знам какъв вятър ги довя по нашите земи, но без да имам нищо против показването и адмирирането на женската хубост, не мога да се съглася с тази форма на показност, както и със силиконовата също. Недоумявам от елементарните им призиви, движения и прочие присъствие. А и истински се чудя защо по-низшите страсти трябва да бъдат подгрявани?! Не са ли си такива, горещи, и без това?! Иначе - нищо против красивите женски крака. Ако ще е нужно да избера нещо от сорта, за да не изглеждам заядлива:), бих приветствала чистосърдечно танцьорките на как-кан. И то само заради последния им жест към публиката:)

Не обичам съчетанието на сиво и кафяво в откровените им нюанси. както стоенето на синьо до зелено, червено до цикламено. Доста усет се иска, за да се намери верния тон за докосвне на разлчини по характер вибрации и верни нюанси. Последното го казвам извън цветовете, естествено.

Сигурно има още много неща, които не обичам и които искам да отдалеча от себе си, за да съм по-позитивна, всъщност. Не се ядосвайте, нарочно го казах!:)

А, да, сетих се! Не обичам и хортензии:). Цветята нямат вина, но стара история ги сложи в графа "непредпочитани". затова пък има толкова хора, които да ги обичат! Както и аз имам правото да ги избягвам, когато си аранжирам градината.

А вие?! Вие какво не обичате и, иначе казано, как изтупвате прахта от дрехите си?! От душата си... С усмивка или с недоволна гримаса?!
Да ви кажа, все тая. Дрехата просто трябва да бъде изтупана, ама хууубавичко! :)

Или тихо, и кротко да останете в свободния си личен избор да бъдете прашни. Нали и без това тленността ни си казва думата всеки миг! Кал иии... прах.
Но аз за другото говорех, за другото!