автор: midnight_witch

Когато съм зелена, ме боли
и над главата ми прелитат автобуси,
умората, чадъра ми държи.
Поуките, обесвам на врата си.

Не ми остава време за тъга
и под индиго се копират дните ми,
вода ми носи, всяка самота,
и само сънищата ми са в стихове.

Краката ми, катерят върхове,
а тялото ми – влак за констенурки.
Цигарата ми, като чук кове
ковчези за несрещнати светулки.

И ме валят едни такива дни-
несретни клоуни във чужди дрехи
и нямам време да ми загорчи-
от уязвимости, превърнати в доспехи.

Когато съм зелена, съм море
и дланите ми кораби пресичат.
В очакване за остров. Да ме спре,
на пристан с името: Обичай!