автор: severianin

Душата е стъкло.
И през стъклото
се вглеждам в тези светове крайпътни,
но виждам лошо.
Може би защото
стъклото е издраскано и мътно,
защото като острие елмазно
оставя всяко нещо своя диря,
а милиони остриета разни
сноват по старата душа, не спират –
събития, приятелства, измени,
неясни пориви, житейски драми,
светът у мен, светът около мене
– надежди, чувства, клетви и измами;
случайни думи, срещи неизбежни,
неверни истини, фалшиви ноти...

Чертае времето с ръка небрежна
дълбоки браздулици по стъклото
и ясният му блясък помътнява,
повърхността е матова, неравна.

Надраскана, душата ослепява,
а драска острият елмаз отдавна.

И все по-трудно различавам вече
прелитащите светове крайпътни
и хоризонтът, странен и далечен,
е бледа сянка зад витрина мътна.

Но седнал сам зад сляпата витрина,
докосвам всеки белег по стъклото
и в тъжните дълбоки драскотини
чета следите ясни на живота,
които през годините минават
и в старата душа оставят диря –
черта позор, черта невярна слава,
черта безславно рухнали кумири;
бразда любов, неясен щрих измама,
чертица вяра, рано осланена...

Светът навън е мит, или го няма,
но тези дири са света у мене.

И аз съм благодарен за това, че
дълбае по стъклото в мен елмазът
и в миг на радост, и когато плаче
душата стара, и когато мрази;
и в сумрака на дните си нелеки
по тези дири – стари или нови –
по щрихите, по раните-пътеки
живота си разчитам като повест.

И нищо, че в стъклото мътно-бяло
не виждам хоризонтите зелени –
назад, като в обратно огледало,
сега пътувам през света у мене.