автор: anonimapokrifoff

В селото мъждукаше живот само в един от дворовете – разположен почти в края му, той приютяваше прегърбената от старост къщичка на Малама, курника с осем кокошки и герест петел и колибката на кучето Балчо.
Жената се събуди при изгрев слънце и запроклина износените си стави. Не беше толкова отдавна, когато рипваше сутрин като младо момиче, а сега й трябваше към половин час, за да се раздвижи. Зачуди се коя ли дата е днес – телевизорът отдавна не работеше, радиото се развали преди него, нямаше телефон и беше напълно откъсната от света. Започна да пресмята на пръсти – бяха минали точно три седмици от смъртта на Димана, значи е трети юли, следователно тя, Малама, преди пет дни е изпълнила 86.
Беше свършила маята, а кой знае кога щяха да дойдат дъщерите й. Имаше няколко хляба, но скоро пак трябваше да замеси. Забърка малко брашно и трици с хладка вода, както правеха майка й и баба й някога – беше топло и сигурно квасът щеше да е готов за 2-3 денонощия, после пусна кокошките на двора.
Всяка сутрин ходеше на гробищата: децата на Димана живееха в далечен град и нямаше кой друг освен нея да пали свещица за душата й, както е обичаят. Преля пръстта и заприпява: „Не ти се сърдя, Димано! И ти си кат’ мене, сестрице, на черния петък родена – в студена постеля зачена, сред тръни и репеи ражда...” После отиде до гроба на Сотир. Изскуба прорасналата трева, забърса с краищата на забрадката си снимката му, но дума не каза. Навести и Петър: „Изпи ли ти, Петре, костите земята, мъжо, черната? Събра ли се вече с Димана, или пак Сотир ви разделя?”.
Откакто остана сама в селото, поддържаше цялото гробище – жал й беше за мъртъвците, защото тук не стъпваше никой от близките им да изтръгне бурените, избуели над вечното им убежище. После се прибираше и чоплеше в градината – не растеше кой знае какво в лехите, но й стигаше за прехраната.
И дъщерите й бяха без късмет като нея – попаднаха на зли мъже, че и мързеливи. Двамата не даваха и дума да се издума да приберат Малама при себе си. Жените им, вече пенсионерки и прабаби, едва намираха време един път на два месеца да нагледат майка си и да й донесат продукти. Докато имаше хора в селото, беше добре, но всички или измряха, или отидоха по градовете. Остана сама да си доживява дните, които бяха към края си – тази пролет, когато събираше вършини в гората, видя кукувица и я попита колко й остава, но тя не я закука.
Малама си легна малко след залез и задряма. Сънува, че е детенце, облечено в нова ризка и везано сукманче. Стъпила е на сал, а реката го носи, носи... Трудно пази равновесие, всеки миг ще падне. Тя вижда брега, на него са се струпали хора и нещо й викат. Не може да ги чуе, далече са. Най-отпред е майка й, кърпата й е с отвързани спуснати краища, кръстосала е ръце на гърдите си. Фигурата й става все по-малка и малка, около Малама е само тъмна страшна вода, която разтваря паст, за да я погълне, и тя се разплаква. Събуди се и ясно чу писъка на кукумявката, излезе навън и викна към крушата „Къш мари, пущино!”, птицата изпърпори с криле и след малко пак нададе зловещия си крясък. От десетина нощи не млъкваше и нямаше сила, която да я прогони от дървото. Жената седна на леглото – сърцето й думкаше като подгонено, виеше й се свят. Опита да се успокои, но страхът смрази тялото й. Повръщаше й се, за първи път беше толкова зле. Легна. Луната огряваше стаята, по стените танцуваха сенки, уродливи като караконджули. „Боже, не ме мъчи, Господи! Нека да заспя, пък тогава ме прибирай!” После цялата олекна, главата й се избистри. „Сега ще ми е умирачката”, каза си тя. „Жътва е, аз съм узрялата нива, тръгнала е към мен Черната с острия сърп.”
Не искаше Малама последният й дъх да е в тази къща. Как ще пробие душата й пластовете нещастие и омраза, наслоени тук от години, за да стигне до Бога? И колко много ще се изплашат дъщерите й, като я намерят оцъклена и вмирисана! Надигна се и излезе на двора. Сякаш беше на сала от съня си, земята се люлееше под нея. Отвори курника – да са на свобода кокошките. Погали старата вишна – на нея някога връзваше люлката на децата си. Тръгна към центъра на селото, Балчо я последва със скимтене. Тя се опита да го пропъди, но кучето упорито вървеше подире й.
Ето го ъгъла, на който Сотир я пресрещна. Тя се връщаше от чешмата, кобилицата превиваше тънкото й момичешко тяло. Той й напи менците, пресегна се и й грабна китката. На хорото беше все до нея, а една вечер я целуна. След два месеца се разчу, че пратил сватове за Димана, богаташката щерка. Ръцете и лицето й не бяха видели слънце, тя не работеше като нея – ни шеташе, ни копаеше, ни жънеше. И Сотир беше от сой, съгласиха се чорбаджиите да му дадат дъщеря си. А Малама легна болна от любов и унижение, родителите й се видяха в чудо. Когато дойдоха роднини на Петър да я искат, майка й и баща й, без да се двоумят, ги изпроводиха с нова престилка, в която завиха китката й.
През първата брачна нощ, преди да я насили, той стисна с една ръка лицето й, впери в очите й змийския си поглед и изсъска: „Сотир ми взе Димана, аз пък ще имам тебе. Само да си посмяла да го погледнеш, шията ще ти откъсна!”. Когато съседките казаха, че у Сотирови отишла бабата, защото на бременната Димана й почнали болките, Петър като щур се въртеше из двора и накрая хвана гората. След месец и нещо роди и Малама – бабуваше й същата старица и я караше с часове да върви из обора: „Ходи, чедо, ходи, че да можеш да го добиеш!”, а в това време мъжът й безгрижно пиеше в кръчмата.
До тази порта я удари за първи път. Имаше празник в селото, всички бяха на мегдана. Игра и тя на хорото като други млади булки, но Сотир не свалял поглед от нея. „Защо те гледа, кучко?! Знаци ли му даваш?” Малама избърса с ръка разкървавената си уста и дума не каза. На следващия ден не отиде на нивата – остана вкъщи, защото детето нещо не беше добре. Сложи го в цедилката, метна я на гърба си и тръгна да занесе храна на мъжа си. Сотир я пресрещна – сигурно я беше дебнал. „Не мога без тебе, Маламо, изгоря ми сърцето! Проклет да съм, че послушах нашите! След залез ще те чакам до воденицата – заспи ли твоят, ела!” Краката й омекнаха от слабост, стомахът и сърцето й се събраха на едно място. Сотир! Нали все него сънуваше, нали все него виждаше, когато Петър посягаше да я има? Детето изплака и тя се свести: „Да не си посмял повече да ми пресечеш пътя! Искал си Димана, люби Димана!”.
Малама стигна площада – пуст и тревясал, отдавна човешки крак не беше стъпвал тук, а преди време не можеше да се разминеш от народ. Портата на църковния двор изскърца жално. Кое, ако не храмът, ще е най-близо до Него? Жената тръгна към черквата, газейки лайка, мак и овчарска торбичка. Някога пак вървеше натам и булото криеше сълзите й. Хората й правеха място и се смееха радостно, а тя се молеше на Господ да я убие. После, докато свещеникът я венчаваше, едва сдържа вика си, който щеше да разцепи купола...
Тогава Бог не я чу и не я прибра, но все пак беше милостив. Ами ако се беше залежала като Димана? Само тя, Малама, се грижеше за нея – друг в селото нямаше. Нивите опустяха, къщите се рушаха и заприличаха на старици, които отчаяно се взират в обраслия с коприва калдъръм и чакат децата си. Мъртвило – всичко наоколо беше гробище.
Седна на стъпалата. Щурците свиреха опиянено и почти заглушаваха забързания ромон на реката. Не усещаше тялото си. Балчо се приближи, близна ръката й, вдигна глава и зави. Тя се вгледа в луната – напомняше й лицето на парцалената кукла, с която си играеше като дете. Очите й се премрежиха, но успя да види пътеката на небето: звезден прах ли беше, или рояк светулки? Малама въздъхна, душата й – в нова ризка и везано сукманче – се отрони от върха на езика й и освободена заподскача по сияйния друм, развяла плитчици.