автор: iszaard

Подтикът към творчество е поредната арена за отрицание на другостта, на детерминация и не съвсем оправдано остойностяване на основни житейски категории. Творецът често осмисля себе си по начин твърде недопустим за обикновения човек, за да подреди своите приоритети в обратен ред, което много затруднява обичайното общуване. Интересно е, как определен брой представители на изкуствата са създали един порочен модел, който съвременните творци понякога съвсем безропотно следват.
Проблемът за отношението към жената в изкуството със сигурност е двояк. От една страна той е свързан с нейната вродена способност да вдъхновява, т.е да бъде муза за артиста, а от друга – с мястото и в света на голямото творчество.
За това, че жената е неичерпаем извор на вдъхновение поради самата си същност – тя в много по-голяма степен въплъщава природните цикли и с това самата се превръща в природа и може да бъде отъждествена с последната, е разсъждавано много. На никого днес не би хрумнало да поставя под съмнение тясната връзка в съзнанието на човечеството между жена и красота, в някои случаи двете са възприемани като тъждествени. Естетическият образ на младата жена, сравнявана с цветна пъпка или пролетна гора, с кристално чиста изворна вода и лазурно небе, е своеобразен Perpetuum mobile за твореца. Женската зрялост от своя страна напомня силно за лятото, когато всичко достига своето моментно съвършенство и дава плодове, а старостта е повод за алегории, свързани с преходността на живота и осмислянето му през призмата на постигнатото – една идея за дома, в който артистът се завръща, за да подслони глава след дълго странстване. И все пак жената не е само муза.
Да бъдат разчупени обаче мисловните стериотипи и да се допусне самоостойностяване на музата като артист, едно вглеждане в магическото огледало, наречено изкуство, се оказва не съвсем лесен избор, не лишен от изпитания път. Поначало няма творец с лесна съдба, защото дори в обичайния си външен живот той да бъде облагодетелстван с материална сигурност, това пак не е достатъчно за да постигне онази душевна хармония, необходима за докосването до Абсолюта.
Може ли жената да забрави собствената си красота, да премине отвъд нея, за да твори светове, изтъкани от нишките на Времепространството?! Възможно ли е да отмести поглед от вроденото си природно съвършенство, да го разчупи и пренареди отново в нови непознати форми – не природни, а имагинерни плодове? И ако е така дали извор на нейното вдъхновение е вътрешната природа – връзката с Небитието, нещо, което не е отричано на мъжа-творец, или тя не може да си бъде самодостатъчна и трябва да се отрази в своята човешка противоположност, да намеси, за да не се освободи никога повече, своят инстинкт за продължение на рода.
Не са малко онези, които сващат творческият инстинкт на жената в тясна връзка с природния. Нещо повече, подозират я в едно своеобразно безплодие, в несамостойност, т.е. приемат за задължително, че нейните инстикти трябва да бъдат оплодени от мъжа, така както е на биологичен план. Дали и до колко половият инстикт тук е основен двигател е твърде трудно да се каже с категоричност, но в социален план е несправедливо да се отрича едно право, а в надсоциален - способността за лична връзка с Абсолюта – с голямото Изкуство на вечността.
Историята дава не малко примери за това колко труден е житейският избор на жената, позволила си да повярва в своята творческа самостойност. Абсолютно вярно е, но това се отнася за всеки артист, че женската чувствителност и въображение са силно възприемчиви към средата и нещо повече, нуждаят се от нея, за да дадат своите плодове. Ала често точно тези два стълба на способността за изкуство изиграват своята твърде лоша шега. Творчеството е огледало на любовта, на желанието да обичаме и да бъде обичани. То е резултат на огромен глад, на изглеждаща безкрайна празнота, която само способността за въвличане на материята в услуга на идеите може да запълни. Подобно на митичния Пигмалион всеки творец може да обича само опосредствено, чрез своите творби, в тях той влага есенцията на своята жизнена енергия и поради това е тъй труден за разбиране от околните. Неговите човешки действия често са повече от неадекватни на ситуациите, защото е истински адекватен само в способността си да дава форми на чистото въображение. И ако всичко това се приема за донякъде нормално при определен брой индивиди, на които дори науката и религията преписват с не съвсем ясно основание конкретни наклонности, други трябва да се борят с вкорененяваното векове наред отхвърляне на самата възможност да притежават същите.
Добре известно е схващането, че „жената е по-практична, а мъжът – по-духовен” като естествена наклонност при възприемането на света. От нея се очаква да бъдат материята, утробата, която мъжът–творец използва за своите произведения. Тя е по-често въвличана в идеята за красота, ползвана по-скоро като прототип, а не като индивидуалност, и това се отразява крайно негативно на нейните собствени опити да посегне към четката, писателското перо или да чуе нотите, носещи се като вълшебна музика в съзнанието и. И ако в някои изкуства макар бавно и мъчително жената е донякъде приета вече – изобразителното и литературата, то в музиката мястото и засега е само на изпълнител. По-щекотлив е фактът обаче, че и в изкуствата, чиито врати са донякъде „открехнати” за жената-творец, нейната роля се свежда или до обичайната посредственост на занаятчийството или, ако е постигнала по-сериозни успехи в своите търсения, последните се приписват на мъжа-творец, „оплодил” с чистото си вдъхновение природата на нейното въображение. Казано по-просто най-нещастни и неразбрани са най-големите таланти сред жените, защото им се отнема правото на истинското богоподобие. От всичко това излиза, че на жената-творец е необходим посредник, за да прави изкуство, както на обикновения народ пастир, като папата например, за да общува с Абсолюта, наречен Бог, с Твореца. Необходима и е Църква, лоно в което да бъде опазена от нещо или някого, от някаква зла сила или пък от самата себе си, защото в противен случай би била подложена на обичайния природен разпад, на вродената си склонност да бъде повече земна, отколкото небесна.
Като илюстрация на думите си, само мимоходом ще спомена Фрида Кало и Камий Клодел, чиито имена и, което е по-лошо, творческа душа, ще останат завинаги свързани в съзнанието на човечеството с името на мъжа-творец, с титанът, обсебил любовта и стремежа им, въвлечайки ги в едно пагубно състезание, абсолютно ненужно от гледна точка на Абсолюта.
За мен лично творецът няма пол. Или по-точно казано съдържа в себе си възможността да избере какъв точно да бъде, коя своя същност да прояви.
В тази връзка е добре да се помни, че недопускането на жената до света на голямото изкуство е по-скоро и преди всичко социален проблем, а не естествана даденост. И ако само за миг си представим човешкият свят без хилядите предразсъдъци, от които е изтъкан, лесно можем да предположим колко по-богат и красив би бил от своя страна светът на творчеството, ако само в него се разкрие в пълнота бласъкът на женския път към богоподобието.