автор: nez0user

Краката ми, обути в масимвни зимни обувки със скелетно-метална основа, газеха в рядката кал наоколо. И до капака на едно от мазетата на блока, но аз не обръщах внимание на това. Но внезапно периферното ми зрение засече движение при далечния ъгъл на сградата. Погледнах натам, но никого не видях.
Беше малко преди привечер и реших да тръгвам. И днес не бях успял да си намеря работа - независимо от обикалянето на разни магазини и бутки. От време на време се озъртах, докато наближавах "Яне Сандански" и пазарчето до влаковата линия в "Красна поляна".
Доста време не забелязвах - както преди ми се стори - младежа с черни дрехи. Вече виждах булеварда и павилионите на пазарчето, когато някой ме хвана за лакътя. Рязко спрях и се обърнах - но не изплашен.
Младежът беше с къса черна коса, невзрачен, но лично за мен набиващ се на очи; с черно кожено яке, черни панталони. Но не можах да определя какви са в сгъстяващия се сумрак на падашата вечер.
Беше настанало онова време от денонощието, когато естествената светлина не бе достатъчна за да се различат нещата в подробности, но пък осветлението от уличните лампи още не достигаше да разпръсне сумрака... ...И черни очила. Носеше мaсивна торба от ония големите, в които понякога се слагат по 20-30 кг.... разни неща.
- Райчо ти ги изпраща. - започна направо той. - Трябва да успееш да ги продадеш. После да занесеш парите при - каза ми мястото и името на човека, но не бях съгласен. Нещо можеше да не стане както трябва. - Ще ти бъде заплатено. Тази вечер. - завърши.
- Не! - отсякох с ръка. - Искам среща дирекно с него.
Онзи ме поледна невярващо.
- Човече - каза задъхано. - трябва да си луд. Дори тези с много по-голям... ранг от твоя не желаят това...
- Аз не съм като тях. - прекъснах го. - Приемаш ли... или да си ходя? - направих крачка назад, гледайки го в очите.
- Трябва да си помисля, човече.
Явно обичаше тази дума.
- Трябва да говоря с него. Чак тогава ще ти кажа дали е съгласен.
Измина известно време в мълчание. Знаех, че събеседникът ми има микрофон и целият разговор се подслушва, но не му го казах. Не ми пукаше.
- Добре, добре. - свали гарда той. - Съгласен съм.
Определихме среща - къде и кога - и се разделихме като ми даде торбата. Известно време го следих с очи как се движи между блоковете и дърветата, но скоро го изгубих.
Изчаках колите да минат и пресякох.
Първата сергия, до която стигнах веднага след пресичането, я държеше мургав, загорял мъж - по всяка вероятност циганин. Виждайки обемистия плик в ръцете ми, се досети, че искам да продавам нещо, но и сам виждах, че с жена му затварят.
- Опитай нататък. - направи опит да ме окуражи той.
Подминах го, като погледнах колко е часа. 9:17. Вече само лампите - и свещите от някоя и друга сергия - разпръсваха мрака наоколо.
Второто място не беше сергия, а сравнително голям павилион. Като малките сладкарнички за по 10-12 човека.
Отворих вратата и влязох.
Вътре беше сумрачно, защото гореше само една крушка в тавана - и камината в другия край. Огледах се. Знаех, че тук почти всяка вечер идват двама с облекло като на съгледнача ми, и ги затърсих с поглед. Говореше се , че не били стока.
Но това тепърва щях да проверя.
Намерих ги и отидох при масата. Отново бяха двама - защото понякога идваха с трети. В заведението имаше още няколко клиента, но заради тях не ми се искаше открито да се разприказвам какво нося. Де да знаех какво можеше да стане.
- Момчета. - обърнах се тихо към двамата. Бях пъхнал едната си ръка в джоба на камуфлирания си панталон. Всъщност бях облечен от глава до пети в камуфлаж.
- В тази торба - бях я сложил между краката си. - имам едни бланки, които трябва да продам. - Не носех бланки. - И то тази вечер. За да занеса парите на шефа.
- Колко? - попита ме по-близкия. Най-вероятно бе инициятор, и водач на другия, който само ме стрелкаше с бързи погледи с тъмните си, но блестящи очи.
Казах сумата, но им се стори твърде висока. Замислиха се. А аз взех да си правя някакви сметки на ум.
След малко ме попита:
- Задължително ли е да ги продадеш тази вечер? - говореше плавно, без запъване и мисълта му течеше бързо. - Вече е късно и повечето търговци са си отишли, или си отиват.
- Да. - отговорих кратко.
Въздъхна.
- Ето, вземи. - подадеми дебела, сгъната пачка. На око ми се стори, че има поне 500-600 лева.
- Трябва да ги продам. - обясних кротко, подритвайки торбата. - А не да ги върна, независимо, че нося и пари.
- Знаеш в кой квартал си, нали?
Разбрах накъде бие. Кимнах.
Подаде ми очилата си:
- Ако ги хвърлиш навън през прозореца, ще получиш пачката. - бях му я върнал.
- Само това ли? - Огледах улицата. На тази част от масите, която се виждаше, почти нямаше хора. Това (те) беше (бяха) от другата страна на павилиона. В този момент видях млад войник.
- Изобщо да не те притеснява. - Или разбра какво гледах и какво ме тревожеше, или знаеше за него.
Свих рамене.
- Щом е така.
Но не бе тъй просто. Или очилата бяха нещо специални, или аз бях левак и тази вечер ръцете ми пречеха, но чак на третия път те паднаха на тротоара. Безмълвно ми подаде парите и аз разбрах, че е време да си ходя.
Излязох в прохладната нощ и се запътих към тунела - през който минаваше осмицата към Люлин. И от. Подминах няколко сергии, повече павилиони, но не бях изминал много, когато краката ми ме заковаха на място. Навътре от улицата, на тротоара, на няколко крачки стоеше момиче. Близката светлина от уличната лампа падаше върху нея (момичето) и от това светло-златната й коса светеше като слънце. Бе хваната с щипка. Очите й - светло, морско... небесносини, се усмихваха, докато ме гледаха. Оглеждаха и наоколо - но по-често в мен. Облечена в бяла, къса блузка, къса пола - бяла... С дълги, фини, но не клощави крака, обути във високи до колената бели чорапи... Високи, снежнобели - като всичко по нея - обувки. Луничките около носа й - малък, тип "манга" - я правеха още по-красива.
Не знам защо, но ми приличаше на улично момиче.
- Имаш ли 10 лева? - ме попита.
Много бързах - трябваше да занеса парите и "багажа", т.е. да ги върна обратно.
"Майната им!"
Не ме интересуваха. Поне не сега. Важно сега бе сращата ми с това момиче и желанието ми да се любя с нея. Седнах на перваза на най-близкия - вече затворен - павилион. Опрях гръб за "лицето" му и девойката седна в мен. Продължи дълго.
Но оръжията и парите останаха при мен, до краката ми...