По ръба на бездна
среднощно дълбана,
лунната плитка
спуска котва отвесна.
Сред армада морета,
ромон от ручей
тежестта утешава
с доброта благовечна.
Брони покой,
вледенено изцъклени
руините трупат
и от погрома се мъчат
остров да вдигнат.
Островът бял –
айсберга на дъното,
в противовест
на безплътния вал.
С кораб крилат
в океана всевечен
нощем политам
и граденото с лед,
с росата го сривам.
Венеца от нощи
с бодилите сплитам
…и нека бълнувам
преходни форми.
Усмивки насън
с пояси втурвам…
и няма да спирам.
Няма!
Капризен съм.