автор: Wendy

Ти каза "Сбогом!" А градът вечерен
в пронизващата тежка тишина
на стъпките ти ритъма отмери.
Изви го като вик. И прокънтя.

Догони те... След тебе се обърнах
с последната искрица на надежда,
че тъмнината може да те върне,
да те изпълни с осъзната нежност,

че може да избързаш. Или спреш.
И да разчупиш смазващия ритъм.
Очите ти, замрежени от скреж,
като снежинки в мрака да политнат.

Да се стопят на топлите ми устни.
И да се слеем в неочакван порив,
залутани сред улиците пусти -
две бели чайки в невъзможен полет.

Да спрем за кратък отдих на перваза...

Ти отминаваш с равномерна крачка.
Нощта ме скрива в звездната си пазва.

Големите момичета не плачат.