Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: hustle00
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13937

Онлайн са:
Анонимни: 400
ХуЛитери: 4
Всичко: 404

Онлайн сега:
:: mariq-desislava
:: LeoBedrosian
:: lirik1
:: mig

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Септември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПрекрасен нов свят
раздел: Фантастика
автор: dred

Виктор Ковровски погледна небето. Дъждът не спираше да се лее вече трети ден. Беше средата на август и Виктор все още помнеше как по това време, преди Те да дойдат, Варшава беше окъпана в слънце и всеки ден заедно с брат си ходеха да се къпят във Висла, защото през лятната ваканция местата, където можеш да намериш едновременно хладина и забавление бяха толкова малко.
Още помнеше тъмните води на реката, която разсичаше града и се извиваше като змия, която сякаш се опитваше да се освободи от бетонната хватка на хората.
Но това беше отдавна. Преди Те да дойдат. Стефан отдавна беше мъртъв, нямаше лятна ваканция, защото училища не съществуваха, прекрасните дни край бреговете на Висла бяха история.
-Командир Ковровски?-гласът на войника го стресна.
Виктор се обърна и погледна младото момче, което нямаше и осемнайсет години. Сивата униформа му беше твърде голяма, а автоматът- прекалено тежък за слабите ръце, но погледът... погледът не беше на момче. Принадлежеше на мъж, който е видял всичко.
-Какво има, Юрек?
-Не бива...-момчето облиза устни и се огледа-...не бива да стоим тук, командире! Може да са наоколо.
Виктор се усмихна.
-Спокойно, синко. Дори те не обичат дъжда. Предпочитат да стоят на сухо... за разлика от нас.
Юрек се усмихна нервно и погледна автомата в ръцете си за пореден път. Виктор го разбираше. Студеното парче метал успокояваше и него самия, караше да се чувства малко по-добре. Машинално извади пълнителя, погледна патроните, пъхна го обратно в гнездото и дръпна леко затвора, колкото да види, че има патрон в цевта. Зареден и готов за употреба. Както винаги.
-Знам, че не е моя работа командире, но какво правим тук?
Момчето за пореден път огледа остатъците от онова, което някога, много отдавна е било всекидневна. Сега беше просто руина... като цяла Варшава. Обзавеждане бе изпотрошено, на пода се търкаляше кинескоп на телевизор и строшен диван. В тавана зееше голяма дупка, от чийто ръб висеше ваната от банята на втория етаж. Цялата южна стена бе срината, разкривайки грозна, опустошена панорама към другите къщи на улицата, превърнала се в гробище за ръждясващите автомобили. Някои сгради бяха сринати до основи, други нямаха покриви, а на трети липсваха цели стени.
Улица „Станислав Лем“ беше руина, върху която дъждът се лееше с някаква тъпо упорство, доунищожавайки онова, което Те не бяха успели. На Юрек не му правеше особено впечатление. Той не познаваше друга Варшава. Беше роден под тези руини и израснал сред тях. Но не и Виктор. Той си спомняше. Помнеше слънцето, пълните с живот улици, хората, усмивките... но това беше в миналото. Улиците вече не бяха пълни с живот, никой не се усмихваше... той погледна към оловното небе през разбития прозорец... дори слънцето се виждаше все по-рядко и по-рядко.
Всичко беше отишло по дяволите.
-Командире, попитах...
-Чух, Юрек- прекъсна го Ковровски.-Разбрах какво ме попита и си напълно прав за едно-не е твоя работа.
-Виновен, командире!-измънка Юрек.
Виктор махна с ръка и обърна гръб на момчето. Търсещия му поглед се плъзна по покрития с боклуци под, на които си личаха остатъците от прогнил, някога червен, килим. Разбута с ботуш парчетата от някаква нощна лампа и се усмихна. Беше я намерил. Клекна и остави автомата на пода. Внимателно разбута с пръсти няколко строшени стъкълца и...
-Командире!
Нервния шепот на Юрек го накара да вдигне глава. Обърна се към момчето и видя онова, което най-малко очакваше. Момчето беше насочило автомата си към пода, където нямаше нищо освен парчета мазилка, паднали от тавана.
-Какво има?
-Едно от Онези неща!
Ковровски усети как по гръбнака му се плъзват ледени тръпки. Онези неща! Те бяха навсякъде. Колкото и да унищожаваха постоянно откриваха нови и нови, някак запазили се въпреки времето и стихиите.
Виктор пъхна в сивото си униформено яке това, което беше намерил, взе автомата и се изправи. Юрек все още стоеше напрегнат като струна, насочил оръжието си към пода. А там нищо не помръдваше. Нямаше и нужда, онова което лежеше на пода беше много по-опасно от всичко друго в този град.
-Смачкай го!
Юрек го погледна и видя ужаса в очите му.
-Няма да го докосна, командире! Няма...
Виктор не се опита да го разубеждава. Само му кимна и момчето отстъпи назад без да откъсва очи от пода. Слабото му лице бе пребледняло. Виктор пристъпи напред и парчетата стъкла и мазилка изхрущяха под ботушите му. Заобиколи Юрек и го видя. Лежеше на пода, точно до строшената маса, сред парчетата мазилка и остатъци от килима.
-Мислех си,че всички сме ги унищожили?-каза Юрек зад него.
-Не сме!-измърмори Виктор.-Свали това оръжието, момче, не искам да ме гръмнеш в гърба!
Юрек се насили да се усмихне.
-Съжалявам, командире-той бавно, с нежелание свали автомата към пода.
-Виждал ли си и други такива, синко?
-Само два пъти досега, командире-призна Юрек.
Виктор кимна. Внимателно разбута с ботуш парчетата мазилка и масата тихо изтрака, когато единият крак се отчупи и тупна на пода. Юрек почти подскочи. Виктор се наведе, протегна ръка...
-Командире, недейте!-почти изпищя Юрек и скочи напред.
Виктор го спря с жест и момчето замръзна на място.
Трениран войник-помисли си по-възрастния мъж с тъга.-А още е дете!
-Всичко е наред, синко! Те не хапят!
Той внимателно обви пръсти около малкия предмет, който лежеше на пода вече 23 години и го вдигна. На пипане беше хладен и твърд. Въпреки годините и тънкия слой мръсотия можеше да прочете написаното.
-Знаеш ли, че на времето не ги наричахме „онези неща“-Виктор повъртя в пръсти малкия пластмасов премет.-Имаха си друго име, малкия. Знаеш ли как беше то?
Гледаше малкият предмет в ръката на командира си и усещаше как по цялото му тяло пълзят ледени тръпки. Приятната тежест на автомата, който стискаше, вече не го караше да се чувства спокоен. Онова нещо го изпълваше с див, нечовешки ужас, който се просмукваше във всяка една клетка на тялото му. Никога нямаше да забрави разказите на майка си. Как като чул Сигнала от едно от тези неща баща ѝ, неговия дядо, беше убил сестра ѝ и майка ѝ. Те ги бяха превърнали в оръжия... оръжия, които хората сами използвали срещу себе си. И светът загинал.
-Юрек!-гласът на Виктор го изтръгна от унеса и момчето тръсна глава.-Чу ли ме?
-Да, командире- той тръсна глава, но ледените тръпки продължиха да пълзят по тялото му.-Аз съжа... не, не знам как са ги наричали.
Виктор подхвърли малкият пластмасов предмет в ръка и сребристите букви на корпуса му мътно проблеснаха под тънкия слой мръсотия. Юрек успя да прочете думата: Nokia.
-Казвахме им мобилни телефони, синко. Ще ми повярваш ли ако ти кажа, че хората ги правеха, за да бъде животът им по-лесен.
-Простете, командире, но на мен не ми се струва да са го направили особено лесен.
Виктор се усмихна тъжно.
-За това си прав, момче. Тогава никой от нас не предполагаше, че Те могат да ги използват срещу нас, за да направят...- той махна към разрушената стена на къщата, през която се виждаше тънещата в руини улица-...това. Никой дори не се замисляше. Всички смятаха, че ще използват обикновени оръжия-той потупа автомата.-Оказа се, че грешим. Сивите гадини знаеха как да ги използват срещу нас.
Виктор пусна малкия сив мобилен телефон на пода и стовари крак отгоре му. Пластмасовия корпус се пръсна на парченца с пукот. Стовари върху остатъците тежкия приклад на автомата и няколко късчета полетяха към Юрек. Момчето подскочи назад, подхлъзна се на мазилката и падна на земята.
-Добре ли си?
Момчето се надигна със смутена усмивка.
-Нищо ми няма, командире, само се стреснах.
Виктор разбута с крака пластмасовите остатъци и ги разпръсна по пода. Отлично осъзнаваше, че това няма да върне загиналите... няма да върне Стефан... но хората имаха нужда от някакъв символ. Страхът ги сковаваше твърде дълго. Дори момчето се ужаси при вида на малкия, безвреден на вид мобилен телефон. Старите бяха видели всичко с очите си, а само слушаха младите слушаха историите, но и те виждаха резултата от Сигнала, както го наричаха. Твърде много страх.
-Добре, малкия, да се прибираме-каза Виктор.-Ще закъснеем за емисията до Гданск.
Момчето се поколеба за миг, но вече твърде дълго събираше смелост да зададе въпросът. Историите, които чуваше дразнеха твърде отдавна любопитството му.
-Командире, наистина ли използвате един от... Тях...онези Сивите, както им казвате?
Виктор го погледна втренчено и за миг си помисли, че ще получи плесница, за нахалното си любопитство. Вместо това по-възрастния мъж само се усмихна.
-На колко години си, Юрек?
-Навърших седемнайсет преди два месеца, командире-отговори момчето едновременно объркано и с гордост.
-Ако си поне наполовина толкова добър колкото аз мисля, че си и доживееш поне до 30 сам ще разбереш. До тогава... до тогава ще трябва да се задоволиш единствено със слуховете като всички останали. Разбра ли?
Юрек повече не попита и последва мълчаливо Виктор, когато той мина през разбитата стена. Двамата плъзна се по купчината отломки, паднали в градината и се смъкнаха на улицата, хлъзгайки се по остатъците строителен материал. Ледените дъждовни капки ги зашиба, но те само вдигнаха гуглите на униформените якета и се затичаха, движейки се по средата на пътя. По улицата вече течаха вади мръсна вода, но Виктор и Юрек спокойно газеха в тях. Предпазливо заобикаляха ръждясалите автомобили спрели там, където ги беше хванал Сигнала. Някои бяха опожарени, друга разбити от катастрофите, задницата на един отдавна ръждясал шевролет се подаваше от разбитата фасада на близката къща, микробус бе катурнат на една страна, автобус стоеше разцепен на две от сблъсък с някаква купчина обгорял метал... машините до една бяха мъртви и безжизнени като всичко останало на „Станислав Лем“. Обичайна гледка за Варшава, която на Юрек никога не бе правила впечатление, а Виктор просто се примири с нея.
Бяха изминали не повече от половин километър, когато Виктор спря толкова внезапно, че момчето се блъсна в него. Въпросът замръзна в гърлото му, когато го чу. Тихо, едва доловимо ръмжене, което почти се губеше сред плясъка на дъжда по руините. Юрек стисна до болка автомата и напрегна мускули в очакване на първия сигнал да побегне в обратна посока. Виктор притича към близката ръждясала кола, чиято някога яркочервена боя бе олющена, а гумите- изгнили. Момчето го последва и притисна гръб в остатъците от предната врата.
-Колко са?-прошепна той с пресъхнала уста.
-Един-отговори спокойно Виктор и се обърна към него. Под гуглата, от която се стичаха вадички вода го гледаше едно ужасно бледо лице и блестящи от страх очи-Успокой се, синко! Всичко ще бъде наред. Само не бързай. Първо мисли...
-...после действай-довърши Юрек.-Тъй вярно!
Виктор се усмихна. Момчето беше уплашено... всъщност ужасено, но се държеше по-смело отколкото доста по-възрастни мъже, които познаваше. Ако продължаваше в същия дух може би щеше да доживее да стане на 18.
Двамата мъже стояха и чакаха. Дъждът продължаваше да се лее над тях, шибайки ги безмилостно, но те не помръдваха. Само стояха, чакаха и гледаха.
То изплува от леката мъгла, която дъжда носеше със себе си, като призрак. Движеше се бавно, полюшвайки се на дългите си тънки крака. Беше по-високо от човек, ужасно слабо, с кожа, потъмняла от времето и мръсотията, и имаше ужасяваща прилика с човешко същество. По кльощавото му тяло все още висяха остатъци от дрехи, които бяха толкова мръсни, че не можеше да се различи цветът им. Около тънкия кръст на създанието стоеше здрав кожен колан, на който висяха кобур, с все още пъхнат в него пистолет, счупена палка и джоб с жалки остатъци от радиостанция. Създанието се люшкаше при всяка несигурна крачка и му беше трудно да върви по права линия.
-Умира от глад-каза тихо Виктор и погледна към момчето.
Юрек стискаше здраво автомата и пръстът му лежеше на спусъка готов всеки миг да го натисне. Погледите им се срещнаха.
-Всичко е наред-прошепна Виктор окуражително.-Само се успокой, мисли и не бързай!
Момчето кимна, но очите му продължаваха да блестят от страх.
-Ще го направим без да вдигаме шум-продължи Виктор и преметна автомата на гърба си.-Аз действам, ти ми прикриваш гърба. Ако нещо се обърка бягаш без да поглеждаш назад! Ясно?
Юрек кимна и изгледа с тихо изумление как по-възрастния мъж се надига. Ръцете му бяха празни, а автомата висеше на ремъка си зад гърба му.
Създанието се закова на място, когато видя човекът. Големите му тъмни очи се впиха в него и няколко секунди двамата стояха един срещу друг и само се гледаха. Създанието наистина умирашее от глад- ребрата се виждаха под мръсната кожа, а хълбоците ми стърчаха и само те пречеха на кожения колан да не се смъкне към глезените му. Въпреки това то отвори беззъбата си уста и нададе глух рев, който дори слаб и немощен накара Виктор да настръхне, а Юрек да се свие, скрит зад колата. Създанието се затича към плячката си, плетейки слабите си крака. Дългите му ръце се вдигнаха готов да се впият в плът и да разкъсват, от гърлото му се изтръгна победен рев... който секна внезапно, когато тежкото острие на ножа се заби в гротеското лице. Съществото отметна рязко глава, вратът му изпука, продължи по инерция напред и рухна в калната локва насред пътя.
Виктор бавно пристъпи напред, сваляйки автомата от гърба си. Внимателно преобърна мъртвото създание по гръб. Едно тъмно око погледна оловно-сивото небе със стъклен безразличен поглед. От другото стърчеше дръжката на ножа и по мръсната буза се стичаше ручейче кръв, която капеше в калната локва. Дъждът продължаваше да се лее абсолютно безразличен към ставащото. Виктор измъкна ножа и избърса острието в мръсните остатъци от куртката на създанието. За миг погледа му се спря на надписа на гърдите. Въпреки мръсотията все още се четеше.
ПОЛИЦИЯ
Погледна към джобът на колана, от който се подаваше антената на счупена радиостанция. Поклати глава.
Бедния нещастник.
Юрек плахо се надигна иззад колата и погледна лежащия в локвата труп. Бавно вдигна очи към Виктор, който спокойно пъхаше ножа в канията на кръста си. Той погледна момчето и се усмихна.
-Хайде, синко. Закъсняваме!

Час по-късно Виктор с усилие отвори тежката стоманена врата, пред която стояха двама въоръжени до зъби пазачи. Те само го бяха погледнали и кимнали в ням поздрав. Виктор с мъка затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Болката в кръста му подсказа, че вече е твърде стар за това. Все още тези масивни порти бяха навсякъде из канализацията на Варшава-настоящ дом за преживелите Сигнала. Поставиха ги оцелелите, за да се предпазят от онези, които го бяха чули и това бе спасило хиляди животи. Навремето му се струваха наистина полезно изобретение, но сега- две десетилетия по-късно, кръста му не можеше да издържи непрекъснатото отваряне и затваряне на масивните парчета стомана. С носталгия си спомняше вратите с фотоклетки, останали в далечното минало.
-Командир Ковровски- жената в сивия униформен гащеризон, иплескан тук-там с машинно масло, погледна потното му и зачервено лице.-Добре ли сте?
-Всичко е наред, Вера-изпъшка в отговор той.-Вече не съм твърде стар за тези неща, по дяволите!
Жената, която едва беше прехвърлила трийсетте и за това време бе изгубила двама съпрузи и един брат, го огледа бавно отгоре до долу и му се усмихна.
-Все още не си за изхвърляне- и му намигна.
Виктор не можа да сдържи усмивката си. Вера се обърна и се отдалечи, а той по навик опипа с поглед стегнатия задник, опънал гащеризона.
Апетитно-помисли си Виктор и я последва.
-Готови ли сме за излъчването-попита я той.
-Заредени и само чакаме заповед-отговори шеговито Вера, но в гласът ѝ се вмъкна нотка нервност.
Двамата вървяха през подземния бункер, който някога беше един от главните колектори на варшавската канализация. В обикновено пълното с живот помещение сега имаше не повече от десет души, всички с чин равен или по-висок от този на Виктор. Той мълчаливо кимаше на познатите лица, докато се разминаваше с тях.
-Комендант Зартовски дойде ли?
-Само него чакаме.
Виктор кимна и последва Вера по широкия тунел, който свърши пред масивна врата. Другите в бункера ги бяха последвали безшумно. Никой не говореше, тишината беше тежка като погребален саван и напрежението се усещаше във въздуха като електричество. Никой не харесваше това, което щеше да последва, но нямаха друг начин да поддържат връзка с оцелелите из другите градове на мъртва Полша.
Групата мълчаливо се разтвори, за да пропусне побелял мъж в стегната сива униформа. Лявата част от лицето му беше толкова жестоко обезобразено, че дори широката черна превръзка не можеше да скрие белезите. Не беше особено трудно да се разпознаят следите от човешки зъби и нокти. Виктор беше чувал слуха, че са оставени от дъщерите на коменданта, когато чули Сигнала. Никой не смееше да го попита колко истина има в тази история.
-Тук ли са всички?-попита комендант Зартовски, оглеждайки малката група.-Вера?
-Всички са на лице, сър!-отговори жената в гащеризона, която беше и най-младата от присъстващите, но поради простата причина, че бе специалистът по онова, което трябваше да се нарича “комуникации“.
-Тогава да свършваме по-бързо!-изпуфтя мрачно Зартовски и свали от късия си широк врат верижка с един-единствен ключ на нея.
Отключи масивната врата и я бутна встрани. Никой не се опита да му помогне. Това беше част от ритуала, който повтаряха поне два пъти седмично. Помещението отвъд вратата беше полутъмно, осветявано от призрачно-зелената светлина на техниката, която го беше изпълнила от пода до тавана. Зартовски пристъпи в „Гнездото“, следван от Вера, а след тях влязоха и другите. Погледите на всички залепнаха за големия стъклен цилиндър в средата на помещението, осветяван от същата тази призрачно-зелена светлина, която излъчваше техниката.
Виктор усети как по гърба му се плъзват ледени тръпки. Дори след толкова време не можеше да свикне с това място, което наричаха Гнездото. Един-единствен път събра смелост да се приближи достатъчно до контейнера, пълен с някаква странна течност, в което стоеше То. Досега сънуваше кошмари. Сивото създание не беше нито мъртво, нито живо, но представляваше единствената връзка на Варшава с другия свят, която имаха. Тази вечер щяха да се свържат с Гданск, където имаше още едно от тези създание, а утре с Познан, където също имаше едно и в Лоц, и във Врослав, и в Катовице... използваха врагът, който ги бе унищожил, за да съберат остатъците от някогашна Полша. Виктор от личен опит знаеше, че Сигналът все още съществува и само чака някой да го чуе, за да се превърне в едно от...
-Вера-гласът на Зартовски го изтръгна от мислите му.-Събуди тая твар и да започваме!
-Веднага, коменданте!-отговори чинно Вера и се насочи към пулта, който беше свързан към стъкления контейнер с няколко дебели кабела.
Виктор погледна към стъкления затвор на полуживото създание. Можеше да види силуета му в зеленикавия полумрак. Вера застана до пулта и натисна няколко бутона, разнесе се познатото свистене, течността в контейнера, която не беше вода, заклокочи...
Ето, започва се-помисли си Виктор.
Той бръкна в в униформеното си яке и извади онова, което взе от къщата по-рано днес. Беше снимка, избеляла от времето, смачкана и с накъсани ръбове, но въпреки това на слабото зелено сияние можеше да види двете момчета, които се прегръщаха и се смееха. Не я обърна, защото знаеше какво е написано на гърба ѝ- „Виктор и Стефан-14 май 2009 г.“
Усмихна се. Брат му Стефан имаше защо да се радва. На този ден родителите им му бяха купили първия мобилен телефон.
...течността в контейнера заклокочи още по-силно...
Оказа се, че това е и последния, който щеше да притежава в краткия си живот.
...мътния силует вътре потръпна,събуден от дълбок сън.


Публикувано от Administrator на 17.06.2012 @ 23:46:16 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.09.2021 год. / 18:09:03 часа

добави твой текст
"Прекрасен нов свят" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Прекрасен нов свят
от mamontovo_dyrvo на 18.06.2012 @ 01:18:03
(Профил | Изпрати бележка)
хмммм...настръхнах