автор: kallin

Произведението участва в конкурса "Очи за себе си"

В кафето пред блока седи Калоян,
известен в квартала съсед-грубиян
и с жест ме поканва: - Ела да се видим!
Аз черпя! Откажеш ли, ще ме обидиш!

Вратата пред входа строшена не зее,
платен, асансьорът работи и пее.
Комшиите днес до един поздравяват.
- Наред ли сте, пичове? К'во бе? К'во става?

- Цената на хляба стремително падна! -
разбрах в магазина, едва не припаднах.
Натам като в сън новините валяха:
за съден министър, бандити без стряха,

за бедни, нещастни, с мизерни заплати -
същински светии, а не депутати!
Години наред безработни съседи
от работа идват с коли, с мотопеди.

Илиев, прочут адвокат по разводи,
събрано семейство към църквата води.
В училище - ред, тишина и учтивост,
самата им шефка - добра, търпелива...

- Какво е това, бе? - размахах ръце. -
Един ли не ще да ме обиди поне?
В опашката вече се никой не блъска,
коли не фучат и със кал ме не пръскат

навред ми отстъпват аз първо да мина,
не удрят в кантара дори в магазина.
"Тук нещо се мъти - си викам тревожно, -
чак толкоз пък хубаво не е възможно!"

- На никой не вярвам - се смее комшията, -
на първи април сам си пия ракията.
- А-а, всичко е ясно! - прозря ми главата. -
Обичам те, шефе! Не искам заплата!