автор: ipsidixit

Е, дьо Сад, ето ме,
Призрака на настоящето.

Тъмнина - профанна свещ
грее с мека топлота
над мечти зловещи,
а маркиз-полу-човек
смее се насреща.

От кървясали очи
страст цеди -
жест-галант;
жажда гърлото мори
с кръгови движения
от перо и восък;
любовта - износена,
стара просякиня - с егоизъм зинала,
дреме боса;
от години с кожа изподрана - кадифени рани
от зловещи схватки
на истерията - съдбата на едно желание -
да е заедно с топлотата над мечти зловещи -
не насреща на езика на маркиза -
дума необлизана,
носеща се вяло от уста в уста,
като Коледа след време -
като кръв, потта, душата,
синя кръв, душа-разплата
за вековните страдания,
преродили се в кръвта.

Над Бастилия - морал...
Тя ще падне, Скрудж,
преди сто години -
май че времето е спряло
в мъртвия часовник
в джоба ти;
точно преди Коледа.

Ти не си маркиза -
слава Богу...

Революцията отмина -
но у тебе все живее
нотата от него
преди сто години.

Тя е! Тя те заблуждава -
още ли парафинирана
с тъмно-винен восък?
Отмъщаваш си на босата -
няма нужда: тя не носи
твоите галоши,
и не може да проникне
там, където ти си свикнал -
елегантно и изящно
близо до сърцето.

Ето, Скрудж, ето ме!
Призрака на настоящето.