автор: daro

Събирах от градината на смисъла
плода на крайните години
изпълващи гърдите ти с оптимизъм.
Черешите бележеха ранимо
неясни съчетания на капки
и привиждах по челото ти мастило –
роса от труд огромен
като брайлово писмо за спомен;
и заслепителната простота
на житейския ти ритъм,
която се опитвах за разчитам…
в която бях за малко, татко.
Земята дишала в теб, отдъхва.
Живителните дарове разгръща
и ме засъняватват, и събуждат
с утехата от неделимите неща.
Нима живот се тук завръща
в сухата черупка на сина?!
Природата неумолимо заличава
и вмества силата в белова.
Обичам го света – макар и слеп
…и жизнелюбието в теб.

Една ленива гостенка
пресъхваше и мама
със солта.