автор: Milvushina

Векове наред
Прегазвахме враговете си
За да проговорят
За да прокървят
За да умоляват за пощада
Ала за спомените граница няма
Спомените не се заличават
А всички мечти,
Които ни вдъхновяват
Заличават ни скърбите
И ужасните дела

Leaves Eyes - Tell-Tale Eyes

Продължение на 3 част

- Хайде, Шехерезада, разказвай!
- Не съм чувала за Шехерезада, коя е тя?

- Принцеса от приказките. Омъжили я за злия им владетел, който убивал всяка от съпругите си призори на следващия ден след сватбата. За да избегне тази съдба, Шехерезада започнала да му разказва приказка, а сутринта, на най-интересното място прекъснала. За да чуе края, владетелят я оставил жива, а на следващата нощ Шехерезада довършила историята и започнала нова. Така принцесата му разказвала приказки цели 1001 нощи и запазила живота си.

- Умница е била тази Шехерезада! – ухили се Зигмунда.
- Не сменяй пак темата, а кажи най-сетне, какво отговори на Алвин?

- Какво мислиш, че му отговорих? Та ние дори още не живеем заедно! Казах му да поизчака с въпроса поне още пет години, а после ще видим.

Елвира скръсти ръце на гърдите си.

- Не мога да повярвам, че ме остави в напрежение цели два дни, за да ми кажеш това! Да не говорим, че романтиката ти е съвсем чужда.

- Не ми се сърди – сви рамене Зигмунда. – Трябваше да съм сигурна, че няма да изчезнеш отново за цял месец!

Елвира изсумтя нещо нечленоразделно под носа си за глупави магьосници, но приятелката й напълно я пренебрегна.

- Недей да мърмориш, а ми разкажи ми за сватбата, на която беше вчера! – подкани я Зигмунда. – Нищо не знам за вашите обичаи.

- Добре, добре. Това вече го знаеш, в моя свят не може мъж и жена да имат семейство заедно, ако не са женени. Всичко започва с годежа, когато мъжът предлага брак на жената и й подарява пръстен. С това двамата си дават обещание, че вече са свързани заедно и да се венчаят е само въпрос на време. Венчавката е ритуала, в който свещеник в присъствието на поне двама свидетели, свързва булката и младоженеца в брак. После те заедно с гостите си празнуват и се веселят.

- Шотландските сватби малко се различават от нашите в Англия – продължи Елвира. - Поканиха ме, защото моят дядо и бабата на Мери са брат и сестра, ние с нея сме втори братовчедки. При нас има обичай, шрия както му казвате вие, всички гости да изпратят подаръци за бъдещото семейство. По традиция майката на Мери ни покани у дома си и отвориха подаръците пред нас. Самата сватба беше на следващия ден, венчаха се в една красива стара църква в градчето. При нас булките се обличат в пищни рокли целите в бяло и задължитено носят нещо ново, нещо старо, нещо назаем и нещо синьо.

- Това пък защо е?

- Нещо ново, за да символизира новия живот като омъжена жена. Нещо старо, за да продължи традициите. Близка жена дава нещо свое назаем, за да “прихване” булката от нейното семейно щастие. Синьото е заради нашия израз “истински син”, който означава “истински верен”.

- Това е много хубаво, продължавай!

- В църката пееше хор, а Мери и Уилям изглеждаха много притеснени, но всичко мина добре. Ритуалът не е много дълъг, основното е, че булката, а след нея и младоженецът се заклеват тържествено във взаимна вярност, уважение и любов. После свещеникът ги обявява за съпруг и съпруга. На излизане от църквата ние, гостите, хвърляме по тях шепи ориз, цветя и цветни конфети.

- Оризът за какво е?
- Пожелание да имат много деца и да са щастливи!
- Странни хора сте вие. – Зигмунда поклати глава с усмивка. – А после?

- Отпразнувахме в замъка. Малко е мрачен и студен, но пък бяха запалили камините и имаше много цветя – само те си знаят как са набавили толкова от тях през зимата. Бяха поканили повече от 300 гости. На шотландските сватби има гайдари, а мъжете носят традиционни поли. Ето, взела съм няколко снимки от сватбата на леля да ти покажа.

Магьосницата източи врат да ги разгледа и се закикоти.

- Стига се смя, де! – сгълча я Елвира, но и тя се усмихваше.

Зигмунда закри усти с две ръце, за да се овладее, но очите й все така издаваха веселие.

- Забавно нещо са вашите сватби – каза тя бавно, за да не прихне пак. – Но е много хубаво, че пак те виждам усмихната.

Елвира кимна.

- Я чакай! Защо са набучили пръчки в тази торба?

- Това е гайдарят, за който ти казах! Само не започвай пак да се смееш, но това е музикален инструмент... е добре де, смей се, щом така искаш. Трябва само да го чуеш какви звуци издава. Много беше весело на сватбата! Танцувахме, храната беше чудесна, а аз да си призная малко прекалих с виното. Още ме боли главата от него. На сватбите винаги има сватбена торта, ядохме и от нея. Ти без съмнение щеше да се забавляваш много!

- Така изглежда! Чак ме е яд, че няма как да видя всичко със собствените си очи. Вашите сватби изобщо нямат нищо общо с нашите.

- А при вас как е точно?

- При нас един мъж и една жена се считат за официално обвързани когато заживеят заедно в собствен дом. Когато това стане, канят близките си на празненство в къщата си. Всеки поканен трябва да донесе цвете и нещо за ядене. Правим гирлянди и ги окачваме на прозорците, а храната се разделя между всички. При нас домът и семейството са едно и също. Понякога, обаче, това не е достатъчно за двама души. Само един-единствен път в живота си, ако желаят това много горещо, те могат да си обещаят вечна вярност чрез специален ритуал, казва се махалин. Вашите сватби са шумни празненства, но при нас махалин е събитие само за най-близките. Мъжът и жената идват поотделно от двете страни и се срещат в средата на дълъг и тесен коридор. Жрецът им задава въпроси и ги подлага на изпитание. Ако издържат изпитанието, жрецът кани гостите, ако има такива, да наблюдават ритуала по-нататък. Има размяна на венци и някои други неща, а накрая двамата поглъщат по едно малко магическо цветче, което се отпечатва като рисунка върху кожата. Няма две двойки на Магнус с напълно еднакви махалин-кулеи. След като приключи тази част от ритуала, мъжът и жената излизат заедно по трети коридор. Обикновено след това за тях двамата има приготвена вана и вечеря и никой няма право да влиза при тях докато не си тръгнат сами.

Елвира слушаше всичко това в захлас.

- При нас всяко момиче мечтае да е булка в бяла рокля и да покани много гости, но не съм сигурна дали нашите големи сватби ми харесват повече или вашия махалин – каза тя накрая.

- Хубав ритуал е, но е нужно човек да е съвсем сигурен, че иска да направи тази крачка, иначе може да се провали на изпитанието.

- Затова ли не каните много гости?
- И затова, но най-вече, защото е много лично нещо. Но стига с...

Зигмунда се обърна рязко и не довърши. За миг Елвира не виждаше нищо друго освен розова коса, а когато приятелката й погледна отново към огледалото, изражението й беше някак особено.

- Зигфрид? – попита Елвира.
- Зигфрид. Давам му кутията. С теб ще поговорим пак утре.
- Едва ли ще е утре. Дядо е поканил гости на вечеря и ще се наложи да ги забавлявам.

Зигмунда само й намигна в отговор и подаде кутията на брат си.

----------

Нерешителността не беше присъща за Зигфрид, но въпреки това той няколко пъти вдигна ръка и я отпусна преди да се реши да почука на вратата на сестра си. Когато влезе в стаята й, само поглед към ръцете му й беше достатъчнен. Тя му кимна и без да каже нито дума, му отстъпи кутията.

Елвира му се усмихна широко от другата страна на огледалото. Зифрид безкрайно се зарадва да види, че макар че тя все така изглеждаше отслабнала, тъмните кръгове под очитей се бяха изличили, а бузите й си бяха върнали част от обичайната свежа руменина. Косите й, ръцете й, нежната й кожа му изглеждаха измамно, отровно близо.

- Гости ли спомена? – започна небрежно той.

- Почитаемият господин Абъркромби и синът му Колин. Запознах се с тях на сватбата на братовчедка ми Мери. Голяма досада са и двамата, но са от влиятелно и много богато семейство.

- Хубав ли е този Колин? – попита я той закачливо.
- Хубав, хубав като права лопата и също толкова забавен!

Зигфрид се засмя, а Елвира сви рамене.

- Нали не ревнуваш от някакъв си Колин?
- Да, ревнувам! Защото утре вечер той ще вечеря с теб, а аз не бих могъл.

Елвира само го изгледа бавно и Зигфрид видя тъга в големите й тъмносини очи. До болка му се искаше да погали косите й, да докосне с пръсти бузата й, да я прегърне. Тя беше така близо... само да протегнеше ръка...

- Елвира – каза той сериозно и с променен глас. – Нося ти нещо. Искам да ти го дам отдавна.

- Какв... – започна въпроса си тя преди да забележи какво е поставил любимият й в кутията.

Елвира бавно се пресегна и го взе. Тя разбра. Беше виждала подобно нещо само веднъж преди години в ръцете на Зигмунда, но тя без капка съмнение знаеше какво е.

На дланта й лежеше кървавочервено цветче от миелеле.

Елвира дълго време го гледаше втренчено без да продума. Когато най-сетне вдигна очи към огледалото, Зигфрид видя, че една сълза е на път да се изтърколи по бузата й.

- Не плачи, ми аленде – прошепна той.

Елвира се изправи.

- Почакай ме тук. Ще се забавя, но ти ме чакай. Ще се върна.
Тя докосна сърцето си със средния пръст на лявата си ръка и спусна капака на кутията.


Следващите два часа се сториха на младия мъж като два дни. Сърцето му щеше да се пръсне докато чакаше Елвира да се върне. Най-накрая лицето й се появи отново в огледалото, а Зигфрид видя, че тя носеше нещо в ръце.
Традицията повеляваше размяната на миелеле на протече в тишина, затова алхимикът не каза нищо когато Елвира постави отговора я кутията. Той затвори очи, пое дълбоко дъх, после погледна.

Не беше цвете. Беше съвсем точно копие на миелеле, цветето, което не растеше в света на Елвира, но от захарно тесто.

А цветът му беше аленочервен.

- Обичам те – прошепна тя. – И един свят не е достатъчен да ме спре.
- Нито пък мен – закле се Зигфрид.

-------------

Елвира с мъка потисна прозявката си. Не можеше и да си представи по-скучна вечер от това с часове да слуша за рафинирането на захарта и да кима любезно. За капак на всичко дядо й отново я беше сложил да седне в края на масата, където можеше единствено да търпи монолизите на Колин Абъркромби. Ако не й натрапваха присъствието му, или той предложеше друга тема на разговор освен семейния им бизнес, Елвира може би щеше да изпитва по-слаба антипатия, но за свой ужас младата жена от години не беше срещала по-скучен събеседник.

- За съжаление – каза тя на по-висок глас –смятам, че отсъствах твърде дълго от дома. Не съм виждала татко от месеци. Крайно време е да се върна в Бристол.

- Ние също няма да останем още дълго в Шотландия – обади се господин Абъркромби. – По традиция всяка година цялото семейство се включва на първия ден от сеитбата на захарното цвекло. Това ми дава една превъзходна идея. Лорд Мъри, защо вие с Елвира не се присъедините към нас за празненството за сеитбата?

- Не мисля, че...

- Бирмингам ви е на път към Бристол – прекъсна я господин Абъркромби. – Ще можете да видите земите ни и как с Колин посяваме първите семена, а вечерта ще отбележим събитието с най-доброто вино от личната ми винарна.

- Благодаря за поканата, но ...

- Защо не, Елвира? – попита я лорд Мъри. – Ще те придружа. Кога друг път ще имаш възможност да видиш с очите си пътя на захарта, която така щедро използваш за сладкишите си?

Елвира беше на път отново да отклони поканата, когато я осени идея. Дядо й беше съвсем прав. Поканата й предоставяше отлична възможност. „Правя го за теб, Зигфрид,” помисли си тя. „Правя го, защото те обичам, защото заслужаваш да бъдеш най-прочутия алхимик на Магнус.”

- За мен ще бъде удоволствие, господин Абъркромби – каза тя.

-----------------

Зифрид отвори торбичките, които му изпрати Елвира през кутията и ги отвори. В тях имаше някакви странни семена.

- Какво е това? – попита той с недоумение.
- Ключът към огромно богатство – отговори Елвира с триумфална усмивка.

------

Четири месеца по-късно Елвира затвори вратата на кабинета на баща си.

- Седни, Елвира.
- Какво има, татко?
- Сядай – повтори той рязко.

Елвира си помисли горчиво, че преди да загуби майка си, баща й никога не й беше говорил с такъв тон.

- Трябва да си по-любезна с Колин Абъркромби, Елвира.

- А защо трябва? Той е ужасно недодялан и скучен. Звъни ми през ден и изобщо не уважава молбите ми да не ме безпокои повече.

- Но е единственият син на Чарлз Абъркромби.
- Е, и? А аз съм дъщеря на най-големия корабовладец в Бристол.
- Скоро може и да не бъдеш.
- Как...? Какво? Какво искаш да кажеш?

Сър Ридли се свлече в стола си.

- Елвира... не знам как да ти го кажа, детето ми. Дълго време крих от вас... от братята ти, от дядо ти. Вече не мога да отлагам и трябва да знаеш истината. Направих някои лоши инвестиции, Елвира. Смъртта на майка ти ме съсипа. Не трябваше да се захващам със строене на кораби. Накратко, детето ми, аз съм разорен.

- О, татко...

- Спешно се нуждаем от нов, стабилен партньор, който да превозва стоките си с нашите кораби. Имаме нужда от захарта на Абъркромби, Елвира. Ако не я получим, ще загубим не само компанията на дядо ти, а и този дом, в който си родена и отраснала. Ще ни вземат всичко.

Елвира избухна в сълзи.

- Младият Абъркромби е сляпо влюбен в теб. Би направил всичко, за да спечели благоволението ти. Говорих с баща му, както и с дядо ти. Ако се омъжиш за него...

- Не мога да повярвам, че ме тласкаш в ръцете на мъж, който презирам, защото ти е нужда захарта му...

- Елвира, чуй ме...

- Не искам да те слушам, татко! - Разплаканата Елвира избяга от кабинета и затръшна вратата.

- Помни, че сега всичко зависи само от теб! – извика след нея баща й.

Следва продължение