автор: selsal

Не бих казал, че обичам тишината. Когато е тихо винаги се чува брума - онова иначе недоловимо, но постоянно боботене на застиналата реалност.
Ала този гръм, дето прекъсна най-сладкия ми сън, изтръгна ума ми и ме остави сам с клетото тяло.

А то - тялото - пречеше. Защото без ум всяка плът, кост, става и слуз увиснаха отгоре ми, запращайки към мен цялата сетивна безполезност, с която действителността бе способна да ме атакува. Така първото, което видях, докато все още гърмът раздираше ушите ми, бяха два тежки клепача, които се люшкат пред мен като че бяха разпуснати платна с разкъсан такелаж. След това стената от лявата страна се разтвори и една черна, зловонна топка профуча над лицето ми и премина през стената вдясно. Струята, донесена от прогърмелия гост, ме завъртя в тясното легло и запрати отначало на пода, а сетне натика изпод малкото писалище в ъгъла, което се раздроби отгоре ми, пробождайки ме с всичките си трески. Зашеметен, аз се изправих, сърцето ми биеше тъй все едно желаеше да се измъкне от гърдите, може би за да открие друго, по-сигурно убежище за себе си, където нищо отвън нямаше да нарушава неговия ритмичен и сляп вътрешен живот.

Къде съм?

Овален таван, тясно помещение, ниска врата. Заключена е. Не, не е, помръдва се, макар трудно. Нещо от другата страна я затиска. Ах, мъртво тяло. Всъщност две мъртви тела.

Какво се случва?

Всичко е толкова непознато! Ами ако са ме отвлекли, а сега ме убиват? Или някой друг, дошъл да ми помогне, иска да убие този, който ме е отвлякъл, но пък, без да го разбира, с помощта си убива и мен.

Но защо са ме отвлекли?

Заради богатства, разбира се. „Заради съкровището на боговете", както съм чувал, че пеят в гнусните си песни главорезите от Окракуок.

Нов залп, всичко се разтресе около мен. Наистина ще ме убият, да му се не види. Трябва да се измъкна оттук, о, да, без никакво съмнение трябва да се измъкна! Ето я пролуката от гюлето, което прониза и разтресе моя затвор. Но какво става, не мога да провра през нея даже главата си, а туй страшно гюле просвистя покрай мен с такава сила. Как може изобщо да ми хрумне, че човек би могъл да се провре през една нищо и никаква дупка в стената.

Но какво общо би могло да има „съкровището на боговете" с мен? Та аз дори не подозирам какво представлява това съкровище! Или пък това не е вярно?

Сабя! Каква е тази сабя, изпаднала на пода? И колко бял и чист е отметнатия ленен плат, с който е била увита. Не може да бъде, тъй привличаща е тая вещ, а в същото време е толкова лека. Хм, аз ли я държа или тя мен държи?

Тропот - високо над мен. Крясъци, като че колят някого, повече дори, сякаш някой внезапно и напълно подлудява. Какво се случва там горе, Посейдоне, да пикая върху лицето ти?

Каква ругатня! Как мога да ругая така грубо, тъй странно? Ах, кой съм аз и ще оживея ли въобще?

Тънката и бляскава сабя издърпа дланта ми напред, завъртя рамото ми, издигна се над мен и с рязко движение се вряза в ъгъла, където две от стените се събираха. И тогава помещението, в което се намирах, буквално се разполови. Пред очите ми се откри тясно и вито стълбище, издигащо се нагоре, а дъските му бързо се заогъваха изпод тежестта на тялото ми. Все по-откъслечна пукотевица стигаше до ушите ми, затова пък писъците, които се носеха високо над главата ми се чуваха по-често, а някои от тях завършваха с ужасяващ, нечовешки вой.

Толкова ме е страх, толкова много! И това чувство, че съм малък и беззащитен как расте у мен, как ме превзема. Готов съм да предам всичките съкровища на света, само за да бъде пощаден живота ми. Аз съм само едно дете, момче, червей, без гръб, без кил...

Стисках красивата сабя в ръка и се молех адът да не се е преместил от земните недра високо в небесата, откъдето всяка утрин да се разтваря в очите ми и всяка нощ да притиска гърдите ми. Съзрях призрачна светлина, а после различих открехната врата. Тя водеше навън, на открито, където злото навярно се бе разбудило, докато аз, неподозиращ нищо, до преди няколко минути спях долу. Поех дъх, навярно за последно, и побутнах вратата, която ме делеше от открития свят.

Първото, дето видях, ме слиса. То не всяваше страх, нито пък побъркваше ума. Една синя, една розова и една жълта рокля върху три тела. Както и черни, червени и руси букли върху три глави. Отначало розовата рокля наедно с червените коси, а сетне и другите две рокли със своите лъскави гриви бавно се извърнаха към мен. Последните отблясъци на залязващото слънце пробягаха по телата на разделената, но все пак единна Горгона пред очите ми, докато не се спряха на шестте им ръце, във всяка от които имаше по един дълъг и опушен пищов.

О, Марни, художнице небесна, такава ли ще е съдбата ми, да бъда убит от жени и то префърцунени?

И тогава видях лицата на тези жени! Върху едното имаше четинеста брада, другото бе прорязано от грозен и дебел белег, а третото лице, беззъбо и задъхано, имаше черна превръзка върху едното си око. Стъписан, направих крачка назад и се изравних с двете страни на входа, чиято врата преди малко с последните си сили побутнах. Сведох очи, за да се освестя, за да измия миража, който ми се натрапваше и не желаеше да отстъпи. И тогава случайно погледът ми попадна върху едното от раменете ми.

Винаги когато забравяш кой си, поглеждай раменете си. Те са другари, които никога не отстъпват зад теб. Пренебрегвани, непоглеждани и непритегляни с обич към сърцето, те са вечните колоси, които остават и устояват, макар мъжът в средата им отдавна вече да го няма.

Имаше нещо странно в дясното ми рамо, нещо неподозирано досега, то сякаш стоеше далеч от мен. Погледнах наляво към другото рамо и колко се изненадах щом видях, че и то също се намира твърде встрани, почти отделено от сърцевината на тялото ми. И внезапно като в просъница схванах, че разстоянието между раменете ми бе нескончаемо.

Злото, което до него момент, ме бе заобградило отвсякъде и неумолимо стягаше примката на своята обсада, изведнъж напусна външния свят. И с цялата си тежест и безмерното си съдържание се премести вътре у мен. Малък черен пламък просветна в съзнанието ми, предвестник на пожар, на неудържима стихия. Направих две големи и бързи крачки напред, преди да чуя гласа си, преди да се вцепеня от него, от най-страшния рев, който някога съм чувал:

- Нещастни травестити! Каква беше моята заповед, да ви вземат мътните. Казах, сто пъти ви казах, никаква стрелба. Маскирате се, приближавате по здрач и превземате плячката на абордаж. А сега дано тризъбецът на Посейдон разпори дръгливите ви и непокорни задници.

Кой крещи така зловещо с моето гърло? Демон ли е превзел душата ми? О, къде остана собствената ми власт над мен?

Яд нахлу в сърцето ми. И бе така извънмерен, че емоцията на сто души завилня из цялото ми тяло. Усещах вътрешността си освободена, затова без никакви задръжки и с пълния устрем на тялото, както с почуда и затаена мисъл, се видях как разбивам черепа на мъжа в синята рокля, използвайки ръкохватката на сабята си. После стоварих тежкия си юмрук в челюстта на мъжа в роклята от розово, четвъртитата му брада на мига отхвръкна от лицето, за да увисне отпреде му все едно бе човката на зяпнала чапла. Накрая просто стъпках мъжа с жълтата рокля и руса перука. Още няколко широки крачки и скочих върху висока перила, откъдето се огледах. Бях на кораб, изправен върху борда му.

Лунната светлина вземаше превес над отстъпващото слънце, а звездите опитваха достойно да заместят синевата на небето, но единствен мракът уверено искаше да се наложи над всичко съществуващо, а даже и да зароби Него, божественото и вездесъщо море, което ни обграждаше отвсякъде.

На пет метра отвъд кораба, на който се намирах, имаше друг кораб. Тримачтов слуп с поне петдесет оръдия и име, изписано в златни букви - „Ad Meliorem". Няколко дузини униформени войници с пушки и щикове бяха наобиколили една от надпалубните каюти, а между тях имаше висок, грозен и намръщен старец в дълга и одърпана роба, който държеше в ръце изпънато напред и обърнато към мен голямо и начупено в краищата си, но все пак квадратно огледало. Или това бе по-скоро отчупена част от друго, още по-голямо огледало. И въпреки озъбената си начупеност тая част-от-огледало бе обхваната от дебела и неравна рамка, която превръщаше самото огледало в някакво гигантско око, което хипнотично се взираше в мен. За кратко погледът ми се задържа върху мътното му отражение, което без да съм сигурен - защото се случи за част от секундата - внезапно се проясни изпод няколко лунни лъча. И в огледало, точно срещу себе си, различих - възможно ли бе това - огромен, наистина огромен мъж с ужасна осанка, страшно приведен напред, с щръкнала във всички посоки черна брада и дълбоки, въглени очи.

Аз, аз ли съм това!?

И преди да отговоря на въпроса си, разбрах, че грозният старец е сляп. Той държеше твърде сковано своето огледало, което явно желаеше да насочва в определена посока, но само хаотично го поклащаше. Затова и образите, които то отразяваше, след всяко ново поклащане, изчезваха, губейки се извън неговите очертания.

Нищо не разбирам. Нищичко!

И обърнах гръб на чуждия кораб, за да огледам своя собствен. „Алоген" беше двумачтова шхуна с черни платна и само с дванадесет оръдия, който в момента лежеше на дрейф с високо издигнат фалшив флаг на кралицата. По кърмата и палубата на равно разстояние и в боен ред се намираха петдесетте негодяи, които под мое командване държаха в ръце пищови и ножове, като се бяха навлекли с всякакви на вид и цвят рокли и труфила. Двата кораба бяха надлъжно слегнати един към друг в тясна прегръдка, сякаш бяха двойка, която дълго не се бе срещала, но днес отново е заедно и затова държи с една-единствена близост да замести и ако е възможно напълно да заличи взаимната си и като че дълговечна липса. Няколкото долетели от „Алоген" и вбити по перилата и корпуса на „Ad Meliorem" канджи почти доказваха взаимната привързаност между двата кораба, но срязаните въжени опашки на повечето от тях разкриваха действителното положение на нещата - абордажът, който бях наредил се е оказал неуспешен.

Не си спомням какъв сън бях сънувал, навярно е бил блажен и пълен с ангели, защото все още бях под негово въздействие и макар вече да чувствах кой съм аз в действителност, то моята реална идентичност ми се явяваше чужда и ме гнусеше, въпреки че в същото време силата, която тя внушаваше, а аз с цялото си същество възприемах, ме привличаше неудържимо. Всичко, което изпитвах беше удесеторено, долавях усещания, скрити под други усещания, които сами бяха далеч от повърхността на най-непосредствената ми емоция. У мен имаше гняв, от който би изтръпнал всеки звяр, под гнева вилнееха желания, които издуваха гърдите ми, като че бяха ветрила, но и ме стягаха в примката на своята страховита нужда и неизбежна наложителност. Под желанията чувствах толкова безброй подводни течения, които се преплитаха и разделяха, докато всяко от тях не ми изявяваше лицето си, а след това и произхода си. И аз се спусках у себе си, както отрязана котва преследва нови и нови дъна. Бях трюм пълен с бурета барут, между които се виеше свистящ фитил, който въжделееше началото на всичките си начала, само за да постави края на всички възможни краища. Аз бях човек, в когото всичко човешко си съперничеше по начин, който отричаше човека изобщо. У мен имаше страст към нещо, което да ми съответства, нещо с моя ръст и моята дълбочина, към нещо иноземно. О, да, аз копнеех за съкровище - търсех Съкровището - и то с ревност тъй голяма, с алчност, дарена ми от не от друг, а от самите богове.

Слънцето отнесе и последните си лъчи отвъд хоризонта, остана бялата и кръгла луна. Спокойното море се набраздяваше в сребристи пасажи, но преди да се надипли и развълнува, бързо се изглаждаше в дълги и тъмни участъци, които се протягаха в безкрая. Може би идеше безветрена нощ.

Очевидно бях се озовал в средата на битка, която както разбирах, сам внимателно и в подробности бях планирал. Но битката бе излязла от границите си и ме бе пробудила, за да предизвика намесата ми. И сега, в момента когато едва започвах да осъзнавам кой съм аз, колкото и объркан все още да бях и никак даже да не подозирах какво предстои, знаех какво искам! Исках своето съкровище! Да, не знаех какво представлява то, злато ли е или жена - дано да беше и злато, и жена - наистина не го знаех, но го исках, исках го повече от всичко на света.

И онзи демон, който съзрях в мъглявото огледало на слепия старец, същият, дето употреби гърлото ми, за да изкрещи проклятията си, отново се появи, но този път разбирах, че между мен и него няма никаква разлика. Гръмогласен и рязък, разсякох с дрезгавата си паст настъпващата нощ:

- Питам вас, беззъби отрепки, кой страх и кое малодушие ви накара, да останете тук на шхуната, вместо в тоя момент да крачите по палубата на слупа отсреща, където вече да бяхте разпорили коремите на клетите войничета, които сега ви държат на прицел, а с заедно с вас държат на мушка и мен - най-страшния пират и капитан Кератиоидей-Едуард Кеней.

Най-сетне събуден в мрака, аз бях плиснат от себе си.