автор: Albatros

Денят ми си отива като сън.
На доживотна нощ ли съм осъден?
Забива се във мене като трън
надеждицата – още миг да бъда.

За миг да спра на онзи сетен рът –
да пия светлина, покой и вятър.
Да разбера най-после, че светът
е път, по който тръгваме нататък.

Боли… Дори от въздуха боли.
А някъде над мен – във ветровея –
се вдигат белоглавите орли,
които няма как да надживея.

По-кратък от светулка може би,
се рейнах върху своята пътечка.
Но няма да го удрям на молби –
да бъде, Боже, волята ти вечна!

Когато болката ми отшуми
и моята присъда се изпълни,
на Теб поклон ще сторя доземи.
А после, ако ще, да падат мълнии!