Понякога крещи…
Като глухарче
понякога след сънища се втурва,
в звъниките прошетва се, макар че
безсмислено е –
поплак в тази пустош.
Придърпа я земята и прегърби –
камбанария за змии,
слънца,
за болни птици –
ни кръщене, ни опело тепърва –
петима са човеците й живи.
Петима –
и миряни, и клисари.
С лисичи дъх животът си отива,
а те клечат на прага –
все очакват
и чувам как говорят си с копривата.
Те всъщност със отвъдното говорят
и мъртвите нареждат до светците
и как да видят – слепи –
ореолите
сияят над среброто им в косите.
А вятър – пощръклял – ли разиграе –
кобилката в оранжевия залез –
наоколо звънът й се разнася
и Бог безшумно вратника отваря…