автор: osi4kata

И си тръгват децата. Намират си свои небета
за изследване, обич и за фон на мечтания.
Не тъгувам, не плача. Само рязката болка в сърцето
ме сковава. От гордост. Децата на мама...

И макар да не съм най-великата личност,
дето гази по грешната Божа земя,
всичко дадох.. До шушка. Родих и възпитах
в нечовешкия свят Две Човешки Деца.

Те си тръгват. Големи, разумни Човеци,
Не клонирани зомбита с празни очи.
Могат всичко и знаят. Ще стигнат далече.
Аз не плача. В душата ми просто вали.

И си тръгват децата, намерили свои небета
за обичане. Махам за сбогом с ръка
и кой знае защо за мама се сещам...
Преди много години и тя ме изпрати така...