автор: yotovava

Събличам кожата на ручей, преди да изтънея есенно,
преди нощта с лице от плазма да се обърне към земята.
Лисичи стъпки покрай мене заметоха небето в клечки.
Синигери – смълчани в страх – отмъкнаха набързо лятото.

Дими подпален куп със шума, в сланата утринна изплакнат,
чертае сигли по небето над прегърбено селце димът.
С въздишка и кашлюк – бездумна – артритно старчески скована,
липата стогодишна метна сянка върху стихналия път.

Не е пейзажът да описва представата за принадлежност
към този край – планински хребет, плешив, с притворени клепачи.
Усещане за безизходност с намерение да стане вечност
е безпощадната присъда, че чак ти идва да заплачеш

И ще се случи ли да мога в картина друга да опиша.
пустеещата шир, дъхтяща на самотно прегоряла ръж,
и слънчогледи с клюмнали главици, които тежко дишат,
край запустелите шосета, пленени в щир, поне веднъж?