автор: mitko_jordanov

Обикновенно по това време на деня никой не се занимаваше с нас. Изскърцването на „дежурната” врата и стъпките в коридора бяха категоричен признак, че предстои посещение. Вратата на ареста се отвори и зад гърба на караулния се чу гласа на дежурния офицер:
- В щаба, при ВКР-то.
Днес предстои „забавление”. Въведоха ме в канцеларията на капитана. Настани ме на стол в средата на огромната стая. Започна n-тия разпит от п-тия отговорен фактор, за п-ен път разказах случая. Бях си създал система чрез която изказвах едни и същи думи по един и същи начин, не се опитвах дори да вникна във въпросите и да отговоря, просто отприщвах потока думи и изпявах разказа. Толкова пъти бях повтарял едно и също, че вече не знаех дали се е случило наяве, на сън или някой ми го е разказвал. От опит знаех, че всеки от разпитващите се фокусира в някакъв елемент или детайл, очаквах днешния. Изненада не последва. „Кои бяхте? Лейтенантът къде беше? Лейтенантът с Вас ли дойде? С колата на лейтенанта ли бяхта? В колата на лейтенанта кое момиче беше? Лилана от селото ли беше с лейтенанта в неговата кола?” Пълна небивалица. Лейтенантът си имаше бебе и млада апетитна жена, за няколко дни отиде в почивка с тях в Рабиша. Всички отговори бяха отрицателни. Капитанът питаше и обикаляше около мен като разярен бик, висок, силен, с огромна ръка, която потреперваше, очите му святкаха, тялото едвам одържаше агресията му. Почти усещах предстояшият удар. Всеки нежелан отговор ме приближаваше към него. Ууф, майната му, защо да търпя, да става каквото ще.
По въпросите му съчиних версия, разказах я убедително или просто му се искаше това да е самата истина. „Напиши го” – посочи ми място зад бюрото с лист и химикалка. Започнах, но мисля друго, спасих боя, но това ще остане да ме „краси” в някоя папка. Връщане няма. Край. Обаче нещата винаги могат да станат и по-зле. Подписах, въздъхнах и реших, че днешното „забавление” е свършило и е време да се „оттегля” в покоя на килийката си. ВКР-ецът вдигна телефона, помислих че ме изпраща:”Доведете Янев”, а към мен: „Застани прав до стената с лице към нея”. Какво ставаше зад мен виждах само с ушите си:
- Янев, прочети това...Вярно ли е?
- Не
- Димитров, вярно ли е?
- Да
Шамар
- Янев, вярно ли е?
- Не
- Вън...Доведете Тодоров.
Тялото ми не пожела да издържи, колената омекнаха, погледът се замъгли. Усетих че ме носят, свестих се в усамотение.
Всичко продължи по старомо, с времето случката избледня, остана само терзанието дали разбраха или ме разбираха. Сега вече няма значение, защото това беше моето изкупление.

29.042012 г.