Не зависи от нищо - ето - спирам, оглеждам се;
на деня по средата забивам пети
и ги виждам как плачат за мен- слънчогледите-
до оградата, мамо, с рошавите глави…
Влак сънувам, не спирам да го гоня в нощта си,
ала все го изпускам и не стигам до теб.
Слънчогледова ласка насън ме прегръща.
и пред стара десница сгъвам боси нозе.
Как да стигна до вкъщи… Като в тежки кошмари
влакът чезне пред мен, а аз тичам отзад…
А така сте ми нужни и без вас съм тъй празна,
и така ме убива тоя сън, тоя ад…
Денем някак по- лесно е. Ала нощем се сривам
и до сълзи наивно си рисувам света...
Мамо, толкова искам да си дойда завинаги!-
на леглото с мечето да положа глава.
Да ме лъхне пак мирис на гозбица проста,
слънчогледите, шушнейки, да лекуват скръбта,
уморени очи да ме галят със обич,
да изгонят тъгата и да смачкат страха…
...Изпищява луд клаксон. Диви погледи стрелят ме:
„Пфу, че селяни тъпи… нароиха града!”
…Тръгвам, мамо. Обичам те. Поздрави слънчогледите.
И не чакайте скоро. Няма път към дома.