автор: lordly

- Ей даскале, наборе бе, много си са счупил!
- Що бе Семе – противореча му аз по принцип, щото тъй съм свикнал.
- Пиеш само кафе, пушиш ми от цигарите, не спориш и зяпаш все навънка – аргументира се Семето и ме гледа един такъв, хем критично, хем съжалително.
- Нищо не ми е, бе човек. Болна ми е котката.
- Тя, котката ти е вече дърта, ама ти май си болен – пряко го заяви Семето и пак ме загледа по оня начин.
Знам го Митьо Семето, знам го от четирийсет и кусур години, че загледа ли те така, значи си счупен. И аз знам, че съм счупен, ама знам ли защо? Дали на глас го казах, или усети въпроса ми, ама Семето ме тупна по коляното и рече тъй:
- Да ти кажа ли аз, защо? Защото всичката ти е наред: изучиха и подредиха се децата ти, на заплата си и си я взимаш, харна жена ти влезе в къщата, ракия и винце си пийваш на корем и прочее. Една е само причината...
- И каква е?
- Назад гледаш, мой, към ония трудните годинки. Трудни бяха, ама весели: с компаниите му, с банкетите му, с коцкарлъка, с псуването на Тошката под мустак и прочее. Туй ти е липсата, мой, ама и не само на тебе. Сврели сме се по къщите си, затворили сме си душичките и сме затреперили за утрешното, сякаш война иде, или мор. Я да вземеш да изтеглиш от скътаните пари, та да ни събереш акраните, та да изкараш от оная 7-годишната ракия, та да се напием и разпеем, както едно време, а мой?
Слушам го Семето и уж му вярвам, ама дали цялата му тази философия не е, за да се докопа до ракията ми, дали?