автор: Milvushina

Продължение на 2 част

Елвира щеше да помни до края на живота си празненството по случай навършването на пълнолетието си.

Семейството се приготви да посрещне празника особено тържествено.
Подаръци валяха от приятели, роднини, но особено щедри бяха майката и бащата на Елвира, които я обсипаха с куп нови дрехи и бижута. Девойката, грейнала от щастие, им обеща да спази традицията от последните години и да им се отблагодари с това, в което я биваше най-много – а именно богата съботна вечеря приготвена лично от нея.

Цяла седмица по-рано тя помоли майка си да изведе на разходка сестра й и по-малкия й брат, за да може да изненада цялото семейство с празнична украса и с отрупана с деликатеси маса когато се върнат у дома. За да си осигури пълно спокойствие през следобеда, Елвира поиска да дадат свободен ден и на иконома.

- Брат ти Робърт ще пристигне от Кембридж специално за случая с влака в 6 часа – напомни й госпожа Ридли преди да излязат. – След работа баща ти ще ни вземе от гарата и всички ще се върнем заедно в 7 часа. Ще бъдеш ли готова дотогава?

- Седем часа и нито минута по-рано, мамо!

- Седем часа и нито минута по-рано – обеща Елизабет Ридли и излезе от къщата с двете си по-малки деца.

Доброто настроение струеше от Елвира. Тя се завъртя и затанцува по стълбите към стаята си. От близо седмица се подготвяше за този ден и сега цялата украса само чакаше да бъде разпределена в трапезарията и всекидневната. Тя извади цветята предвидливо скътани на хладно в мазето и застла масата с предварително колосаната и изгладена покривка. В кухнята вече се печаха говеждо със сос, пай с месо и пундинг. Ставаше й все по-весело на душата и тя си затананика „Пея си под държа”.

Когато отвори кутията за бижута, тя намери Зигмунда да си стяга багажа.

- И на другия край на Вселената си личи колко си щастлива – каза й магьосницата.

- Така е, а и съм съвсем сама у дома!

Елвира взе в ръце кутията от сандалово дърво и се понесе с нея надолу по стълбите.

- О, ще ми се завие свят! – чу се гласа на Зигмунда.
- Не искаш ли да ти покажа къщата? Едва ли ще имаме по-добра възможност.
- Как да не искам!

В следващия половин час Елвира „разведе” приятелката си във всички стаи.

- Прекрасен дом – одобри магьосницата в края на обиколката. – Ние нямаме маси и гардероби като вашите, но леглата ви изглеждат така примамливо. С удоволствие бих поспала в едно от тях – прозя се накрая тя.

- Май не ти се ходи на Магическия събор?

- Първият ден е пълна скука. Ако не сервираха вкусни ордьоври и сок от митенде, никой нямаше да ходи. По-интересните неща се случват на втория, третия и четвъртия ден. Още не съм сигурна дали ще оставам за петия.

- Надявам се да прекараш добре.

- Ти също! Но ще трябва да ми разкажеш едва когато се върна.

- Колко жалко, че не можеш да вземеш кутията със себе си. Какво ли не бих дала да видя стотина магьосници накуп!

Зигмунда се засмя.

- Нямам нищо напротив аз да се насладя на тази прекрасна вечеря, която готвиш, докато ти забавляваш старите магистри.

- Като спомена вечеря, да не забравя да проверя печеното след малко. А през това време трябва да реша с коя от новите си рокли ще се представя вечерта. Спряла съм се на три възможности…

- Добре, дай да те видя! Само че нищо не разбирам от вашата мода и не мога да обещая, че ще ти дам добър съвет.

Елвира веднага се преоблече в костюм от две части с пола под коляното.

- Хубаво е това – одобри Зигмунда. – Покажи следващото.

Без да чака втора покана, девойката свали тоалета и облече официална рокля, цялата от коприна в синьо, с лъскава панделка за колан.

- Тази ми харесва повече.

- А знаеш ли на мен какво ми хрумна? – каза внезапно Елвира. – Че обеците, които ми подари преди две години, ще допълват отлично роклята. После ще ги сваля, разбира се. Сега само ще ги пробвам.

С това Елвира извади от кесийката всички бижутата, които й бяха подарък от приятелката й, и избра обеците с висящи сини диаманти. Само ги докосна до ушите си и те залепнаха на място.

- Как са? – каза Елвира, която не можеше да се види в огледалото.
- Много си красива.
- Наистина? Чакай, ще сложа и останалите.

Елвира се окичи с двата пръстена и сложи на врата си колието с огромен син диамант, което прекрасно пасна на нежната й шия. Накрая забоде в косата си четири гребенчета с блестящи камъни.

- Приличам на принцеса – възхити се тя.
- Все едно луната те е целунала по челото – кимна Зигмунда.
- Имам и още една рокля да ти показвам – напомни й Елвира.
- Давай, но побързай, защото каретата за Събора ще дойде всеки момент.

Девойката беше започнала да се съблича, когато долови миризма от долния етаж.

- Зигмунда! Печеното! Забравих го! Ще прегори!

И без да дочака реакция от другата страна на огледалото, както беше само по бельо, Елвира хукна надолу по стълбите. Още с влизането си в кухнята тя разбра, че печеното беше започнало да прегорява.

- За Бога… - простена тя и извади тавата от фурната в облак от пушек.

Сред отчаяните й опити да спаси онова, което беше замислено като акцента в дългоочакваната вечеря, Елвира остана глуха за заобикалящия й свят. Тя съвсем не чу как някой влезе в къщата или лекото почукване на вратата на кухнята. Когато го забеляза, вече беше твърде късно.

Робърт Ридли се готвеше да поднесе огромна изненада на семейството си. Нямаше да има по-сгоден случай от рождения ден на сестра му. Тайно от родителите си той хвана ранния влак, за да се прибере у дома още в четири следобед. Първо щеше да сподели тайната си с Елвира, която безспорно щеше много да се зарадва.

Не се изненада се като видя, че семейният автомобил не е паркиран пред дома им. Очакваше, че както често напоследък, баща им е още на работа, но се учуди къде ли може да са по това време майка му и сестрите му. Робърт отключи входната врата, но понеже никой не излезе да го посрещне, той реши да потърси Елвира в кухнята. На прага вече се чуваше тракане на домакински съдове и миришеше на прегорено говеждо. Робърт почука, за да предупреди за присъствието си, но никой не отговори и той бутна вратата.

Сестра му, облечена само по камизола, кюлоти и чорапи, се суетеше около масата и мърмореше нещо под носа си.

- Елвира? – извика я той несигурно.

Тя се стресна и се извърна с лице към него. Деляха ги не повече от три стъпки.

- Робърт… какво правиш тук? – изграчи тя.

- Взех ранния влак. Елвира, защо си по бельо в кухнята? С какво си… За Бога. Това диаманти ли са? Елвира, това са диаманти!

- Аз … не…

- Елвира, от къде имаш диаманти, каквито не притежава и Кралица Мери? Казвай!

- Робърт, ще ти обясня…
- Казвай веднага!!
- Ще ти обясня всичко, обещавам! Но моля те, Роб, нека първо сложа прилични дрехи.

Брат й най-сетне извърна поглед.

- Върви си в стаята и за Бога, Елвира, облечи нещо. След това ще ми кажеш всичко, разбра ли! И се моли татко да не върне преди това, защото ще научи за това от мен!

Раздирана от ридания, Елвира се втурна към стаята си и заключи вратата зад себе си. Беше уплашена до смърт. Какво щеше да обясни? Семейството й можеше да й повярва, че късметът й се е усмихнал и е намерила пръстен на улицата, но Робърт я бе видял с всички бижута накуп, които притежаваше.

- Зигмунда? Зигмунда! ЗИГМУНДА!!

- Чувам те, Елвира, – обади се далечен глас от другата страна на огледалото. – Защо си се развикала така? Тъкмо ще тръгвам за…

- Робърт ме видя. Ще каже на татко!
- Какво? Нищо не разбирам…

- Брат ми се върна и ме видя с диамантите. Зигмунда… спукана ни е работата! Трябва да ми помогнеш, иначе всичко отива по дяволите!

Лицето на магьосницата така пребледня, че чак луничките й загубиха цвят.

- Измисли нещо! – писна Елвира.
- Мисля, мисля!
- Направи някаква магия…
- Как да направя магия като той е там, а аз съм тук?

Сълзи потекоха по бузите на паникьосаната Елвира, но Зигмунда дори не поглеждаше към нея. Изведнъж къдрокосата магьосница се сепна и прехапа устни.

- Какво измисли?
- Сетих се за нещо. Почакай ме.
- Зигмунда, не ме оставяй…
- Не мърдай от там. Връщам се веднага.

Следващите десет минути се сториха на Елвира като десет години. Докато се преобличаше в домашния си пеньоар тя цялата трепереше и имаше чувството, че сърцето й бие с поне 200 удара в минута. През това време на вратата й се почука настойчиво.

- Елвира, отвори – каза брат й.
- Не съм готова, Робърт. Дай ми малко време.
- Ще те чакам тук докато излезеш. И не забравяй, че татко ще се върне скоро.

В това време Зигмунда отново се появи в огледалото. Лицето й беше мъртвешки бяло и тя изглеждаше на път на припадне.

- Това е звезден прашец – каза тя много тихо. – На Зигфрид е. Ако разбере, че липсва, ужасно ще си изпатя.

- Какво да правя с него? – пошепна Елвира колкото се може по-близо до кутията, за да не я чуе брат й.

- Трябва да се вдиша. Заличава спомените за последния ден. - Зигмунда си пое дълбоко дъх. - Преди да ти го дам трябва да знаеш, че прашецът се използва само в изключителни случаи по лекарско предписание при пациенти преживели огромна травма, която искат да я забравят. Елвира, при нас да принудиш някого да вдиша звезден прашец е тежко престъпление.

- Разбирам.
- Елвира! – чу се отново откъм врата. – Търпението ми свършва.

- Благодаря ти, Зигмунда. – Елвира се изправи на крака. - Трябва да го направя.

- Отивай и дано боговете са благосклонни към нас.
- ЕЛВИРА! – Робърт настойчиво чукаше по вратата.
- Сега ще отворя. Отдръпни се.

Елвира, бледа като платно, бавно открехна врата и се показа в коридора.

- Е, тук ли ще говорим? – строго я попита брат й.
- Не, нека седнем във всекидневната, но преди това трябва да ти покажа нещо. Ето това.

Елвира държеше нещото в затворената си шепа. С намръщено лице Робърт се приближи към нея и тя вдигна ръка към очите му.

Всичко се случи по-бързо от един удар на сърцето. Той погледна надолу, а Елвира отвори шепа и духна звездния прашец в лицето му.

Робърт Ридли се строполи безчувствен на земята. Сестра му коленичи до него и залепи ухо до гърдите му. Сърцето му биеше бавно, но равномерно. Но нито виковете й, нито стискането на ръката му можеше да го върнат в съзнание. Елвира се разплака и се уплаши за живота му не на шега.

След още минута младият мъж най-сетне се размърда.

- Къде…. Къде съм – простена той щом отвори очи.
- У дома, Роби. Нищо… нищо ли не си спомняш?

Той объркано поклати глава. Елвира въздъхна дълбоко с облекчение.

- Снощи легнах в леглото си в Кейбридж. Трябваше днес да си дойда с ранния влак. Как съм се прибрал? Нищо не помня…

- Нека ти помогна да се изправиш. Внимателно, облегни се на мен. Ще те заведа да си легнеш в стаята.

- Благодаря… ще ми понесеш ли малко вода?

Девойката веднага се върна с пълна чаша.

- Благодаря ти. Все едно гърлото ми е пълно с пясък. Какво се случи?

- Бях в кухнята да готвя и те чух, че се прибираш – рече тя с треперещ глас. – Видях те да се качваш по стълбите, беше много блед. После без да кажеш дума се строполи на земята…

Час по-късно Елвира повтори същата лъжа пред родителите си, а баща им извика семейния лекар. След като прегледа Робърт докторът увери семейството, че няма сериозен повод за тревога и си тръгна. Брат й вече се чувстваше по-добре, но Елвира беше като попарена.

- Горкичката – прегърна я майка й. – Сигурно много си се уплашила.

- Толкова съжалявам, че развалих празненството ти – каза й Робърт. Звучеше толкова искрено, че очите на Елвира пак се насълзиха.

- Така и не разбрах защо се прибра така рано – отклони темата тя. Не смееше да погледне брат си в очите.

- Смятах да го кажа на вечеря, но заради мен тя прегоря и пропадна, затова ще ви го съобщя сега. След дълъг размисъл реших да предложа на госпожица Каролин Баринг да се омъжи за мен.

- Поздравления, Каролин е чудесно момиче, от добро семейство – одобри госпожа Ридли.

- Исках да се върна по-рано, за да помоля Елвира да дойде с мен и да ми помогне в избора на годежен пръстен.

- Поласкана съм – рече глухо тя.

- Какво има, Елвира, новината е прекрасна, не се ли радваш? – попита я майка й.

Мъртвешки бледа, тя се изправи.

- Моля да ме извините. Вълнението ми дойде в повече днес. Искам да си легна.


Елвира се прибра в стаята си и с вдървени пръсти завъртя ключа в ключалката. Чувстваше се ужасно и една сдържаше сълзите си. Хубавият й празник се беше превърнал в пълна катастрофа.

Както очакваше, Зигмунда отдавна беше заминала за Събора, но на дъното на кутията за бижута Елвира намери бележка, изписана на албеди със ситния почерк на магьосницата. “Трябва да тръгна веднага. Опасно е да вземам кутията с мен, но ще оставя капака отворен докато ме няма. Ще се опитам да се измъкна от Събора и да върна у дома за малко. Тревожа се! Моля те, пиши ми какво се е случило и не затваряй докато не намеря бележката.”

Елвира написа отговор и го прати на приятелката си. Всичко се беше разминало на косъм, но тя все още се чувстваше ужасно. На следващия ден помоли майка си тя да придружи Робърт до бижутера, за да изберат пръстен и остана цял ден сама в стаята си до отворената кутия.

Едва в понеделник вечерта безкрайното чакане се увенча с успех. Елвира чу приятелката си да се прибира в стаята си и изпита неимоверно облекчение.

- Зигмунда! Зигмунда? Зигмунда, прибра ли се? Тук съм,...

------------------------

Справедлив гняв напираше в гърдите на Зигфрид а-Танид.

Знаеше, че сестра му е заминала за Събора, най-голямото годишно събитие в календара на магьосниците от цялата страна и че нямаше я намери у дома. Не очакваше, обаче, че тя щеше да тършува в лабораторията му в негово отсъствие. Друг едва ли би забелязал, че няколко нишки в килима са разместени или че кесиите на най-долния ред са завързани два, вместо три пъти, ала вниманието към детайла беше безценно качество за алхимиците и Зигфрид силно се гордееше с него.

Той коленичи пред сандъка в дъното на стаята и го отключи с ключа от писалището. Зигфрид огледа съдържанието и поклати глава. Напоследък влизаше рядко в лабораторията си, но и със затворени очи можеше да посочи всяка съставка, отвара и мензура. В черната торбичка трябваше да има пет кутийки със звезден прашец, а той откри само четири.

Само да се върнеше вкъщи Зигмунда и щеше да й даде да се разбере. Беше й дал ключ за спешни случаи – каквито бяха пожарите и наводненията, а не за кражби! Да нахлуеш в чужда лаборатория беше като тайно да ползваш четката му за зъби.

Но какво ли беше направила милата му малка сестра със звездния прашец? Зигфрид не можеше да се сети защо тя би използвала алхимически прах, а не магията си. Употребата и на двете против чужда воля бе престъпно и се наказваше с цялата строгост на закона, но иначе би оставила по-малко следи. Освен... освен ако...

Прозрението осени Зигфрид. Зигмунда беше взела праха на Събора на магьосниците, където употребата на магия беше ограничена единствено до предварително утвърдената програма. Това означаваше, че сестра му беше в беда и най-вероятно я грозеше опасност.

Преди да успее да обмисли постъпката си, Зигфрид се намери пред вратата на спалнята на Зигмунда и я отвори с резервния си ключ. Той надникна вътре. Безпорядъкът вътре засили страховете му, че нещо не е наред. Вещите, които не беше успяла да побере в багажа си, лежаха пръснати по килима, а дори беше забравила любимата си четка за коса. Без капка колебание, алхимикът влезе в стаята. Трябваше да потърси следите от звездния прашец и улики, които да му подскажат в какво се е забъркала сестра му.

Той провери първо големия й скрин с дрехи, а после малкия, когато чу нещо, което му се стори като женски глас. Без колебание той се намери пред раклата и я отвори.

- Зигмунда! Зигмунда? Зигмунда, прибра ли се? Тук съм!

Гласът без съмнение идваше от отворената кутия за бижута в сандъка. Той я взе в ръце и я завъртя към себе си.

Нищо не можеше да го подготви за шока. Вместо собственото си отражение, той видя лице, което беше сънувал безброй пъти откакто го бе видял за пръв път на живия портрет.

От огледалото го гледаше Най-Красивото Момиче. Очите й леко се разшириха, но с друго не издаде изненада или уплаха.

- Значи ти си гениалният брат на Зигмунда – каза тя на албеди почти без акцент.

Зигфрид се опита да не издаде вълнението в гласа си.

- А ти коя си? – попита той.