автор: Milvushina

Продължение на 2 част

Елвира не смяташе, че приятелката й ще се появи толкова рано след вечеря, но все пак реши да провери кутията за бижута. Много се изненада, когато видя, че магьосницата се взираше напрегнато в огледалото.

- Трябва да ми помогнеш! – започна Зигмунда без никакво предизсловие.

- Какво има?
- Спукана ми е работата без твоята помощ!
- Добре, добре, само се успокой и ми кажи какво се е случило!

- Алвин! Прекарахме един вълшебен следобед. Не, не съм правила никакви магии, искам да кажа, че ни беше много хубаво. Както обеща, магистрата ме освободи за следобеда и Алвин дойде да ме вземе. Направихме си чудесна дълга разходка с лодката му и после той ме заведе на място, където не съм била никога – на една поляна на брега на езерото Узури. Носеше одеало и кошница с храна и си устроихме пикник докато гледахме залеза на слънцето.

- Колко романтично! – възхити се Елвира.

- Аз му разказах, че Зигфрид вече не живее при мен. Той разбра, че това ме натъжава и се пошегува, че сега всички деликатеси, които готвя, ще си остават само за мен. Елвира, не знам как стана, но... поканих го на вечеря у нас.

Елвира знаеше, че приятелката й очаква подкрепа в този момент и положи всички усилия да запази спокойно изражението си, но не успя и прихна.

- Не ми се смей, де! – пламна лицето на луничавата магьосница.
- Извинявай. Сега ми стана ясно защо си така притеснена.

- След два дни Алвин ще дойде у дома и ще очаква да му сервирам крехка пържола от катоблепас с яйце и богата гарнитура. Ще ми помогнеш ли? – простена Зигмунда.

- Нали затова са приятелите. - Елвира пак се закикоти. - Само дето нямам никаква представа какво е катоблепас.

------------------------
Зигмунда се протегна доволно на меката рогозка до прозореца и се усмихна. Всичко беше минало от добре по-добре. Тя притвори очи и потъна в спомена за предната вечер. Сега, като си помислеше в каква паника беше изпаднала, се смееше сама на себе си.

“Първо ми намери седем порции от този катоблепас,” беше наредила приятелката й с тон нетърпящ възражение. “Ама как така седем?”, учуди се Зигмунда. “Много просто. Това месо е напълно непознато за мен и ще са ми необходими поне две порции за репетиция. Понеже смятам да сготвя перфектно ястие, а като познавам апетита ти, вие двамата със сигурност ще поискате допълнително.”. “Две за проба, две за мен, две за него, а седмата?”, пресметна Зигмунда. “А готвачът не заслужава ли пържола за награда?”, засмя се Елвира. “Искам да ми донесеш една дузина яйца, мостри от най-популярните ви подправки и любимите ти местни зеленчуци. Ще се намери ли и готварско ръководство, което да мога да прегледам?”

Зигмунда я увери, че е готова на всичко, за да спаси честта си. Две фази на Крея по-късно тя се върна пред кутията за бижута с пълна пазарска торба. “Голям късмет извади,” отбеляза Елвира. “Утре е събота и не съм на училище. Обещах на родителите си супа, говеждо печено и йоркширски пудинг за вечеря. Ще разгоня всички от кухнята, ще взема кутията долу с мен и ще готвим заедно.” Така и направиха. Както беше известно на всички магнусианци, месото от катоблепас беше жилаво и искаше майсторлък, за да се приготви добре. Зигмунда беше развълнувана, тъй като за първи път щеше да види с очите си приятелката си да действа в кухнята. Следващите часове минаха някак напрегнато, а и не без инциденти, защото Елвира се изгори на домакинската печка, която работеше не с магия или с огън, а с чудодейната сила, която англичанката наричаше електричество.

Прегориха първите две порции месо, а Зигмунда започна да се тревожи, че ще се наложи да сервира само салата от зеленчуци, единственото, което можеше да прави сама и то защото можеше да си помогне с магия за нарязването. В крайна сметка следващата партида пържоли се получи далеч по-добре. Едрите и пъстри яйца от птицата куку много допаднаха на Елвира. “Тях ще ги пошираме. Ужасно е трудно да се улучат както трябва, но имаме една дузина. Ще ги поднесем върху пържолите, както правят в най-изисканите ресторанти”, рече тя, но за сметка на това категорично отказа да използва стръкчетата алга. “Това какво е? Мирише ужасно, не искам да рискувам с него,” обясни английската девойка. Зигмунда обясни, че е любим воден зеленчук на Магнус, но приятелката й беше непреклонна. Също така Елвира беше крайно пестелива с непознатите за нея подправки и вместо това реши да се довери най-вече на черния пипер. “Но ние нямаме такъв в Албедос. Какво да му отговоря, ако ме попита за него”, възрази Зигмунда. “Казваш му, че брат ти те снабдява с него от Китринатас. Или още по-добре, че е тайната ти съставка и за нищо на света няма да я издадеш.”

Зигмунда така и направи. Беше наредила пържолите в кокетни малки чинийки, а в отделни купички нареди сосовете и питките. Алвин посрещна това с възторг. Двамата с удоволствие отпиваха от чашите си и се наслаждаваха на вечерята. “Кълна се, че ти си първата магьосница, която умее да готви”, каза й Алвин с премрежен поглед. “И за мен е новост,” увери го Зигмунда и побърза да добави, че не може да прави нищо друго. Щеше да каже и още нещо, ако в същия миг Алвин не я беше целунал.

Сега магьосницата седеше точно на същото място, където беше прекарала предната вечер с любимия си, и за стотен път прехвърляше тази сцена на ум. С усмивка допря показалец към устните си, където все още гореше целувката на младия мъж. Книгата на Елвира падна от скута й на земята; съвсем беше забравила, че е седнала до прозореца с намерението да чете.

Зигмунда взе в ръка снимката на приятелката си, с която си отбелязваше страниците, и я дари с най-широката усмивка.

- Дано боговете те дарят с дълъг живот и благоденствие, Елвира Ридли – прошепна тя.

-------------------------

- Зигмунда? Зигмунда, прибрах се.

Зигфрид очакваше радостните възгласи на сестра си, но вместо това го посрещна само тишина. За всеки случай той почука на вратата на стаята й, където тя често се затваряше с часове, но беше очевидно, че сега е съвсем сам в къщата. „Къде ли е отишла по това време”, почуди се Зигфрид и с крива усмивка си припомни, че най-вероятно прекарва късния следобед в компанията на Алвин.

С въздишка той премина в кухнята и с изненада усети, че там се усещаше аромат на печено и салата. Алхимикът поклати глава. Не спеше там едва от три цикъла, а домът му вече му се струваше някак далечен и чужд. Без да бърза, той извади от плика храната, която беше донесъл с намерение да раздели със сестра си. Въздъхна още веднъж при мисълта, че трябва за пореден ден да вечеря сам, когато някакъв чудат предмет до прозореца привлече вниманието му.

По твърдите корици приличаше на книга, но се отваряше само от едната страна. Най-странното беше, че надписите бяха изписани на непознат за него език. Освен майчиния си албеди, Зигфрид владееше разговорно нигреди, а имаше и добра представа и за другите два езика, които се говореха на континента. Такива символи, обаче, виждаше за първи път в живота си и това безкрайно го озадачи. Много внимателно младият мъж разгърна подобието на книга и погали с пръст страниците. Тя бяха снежнобели и необикновено гладки, изписани с черни букви. Той ги запрелиства една по една, но някакъв твърд лист изпадна от книгата. Зигфрид се наведе и го вдигна от земята.
На листа беше изобразена непозната млада жена. Беше облечена в странна синя одежда и около нея бяха цъфнали безброй цветя. Но не странната градина прикова вниманието му, а самата девойка. От нея струеше магнетична тайнственост. Девойката седеше замислена, а неописуемо сините й очи бяха загледани някъде в далечината. Имаше изящни устни, ъгълчетата на които само загатваха за усмивка. Панделка в синьо красеше тъмнокафявите й коси, който се стелеха на нежни къдрици до раменете. Дъхът на алхимика застина в гърлото му. Той не можеше да откъсне очи от нея. Нямаше представа коя е тя или от къде е, но никога не беше виждал по-красива девойка.

Зигфрид най-сетне се сепна и обърна портрета. С тъмносиви букви на същия непознат език на гърба му беше изписано нещо, което, той можеше да се закълне, беше дело на женска ръка.

В ума му се въртяха хиляда въпроси. От къде имаше този портрет Зигмунда? Какво общо имаше тя с Най-Красивото Момиче? Какъв беше този език? Знаеше едно – предметът беше забравен там съвсем случайно от сестра му, защото сега тя се чувстваше единствена господарка на дома им. Книгата съвсем очевидно беше четена, а това означаваше, че Зигмунда говореше свободно език, за чието съществуване той дори не подозираше.

Без да губи нито миг повече Зигфрид върна книгата там, където я беше намерил, сетне пъхна портрета в непрозрачен плик и излезе от къщата.
Младият алхимик взе експресната карета до магическата кантора и нетърпеливо похлопа на вратата. Отвори му Маглида а-Найвеле, а той въздъхна с облекчение.

- Зигфрид а-Танид! Каква радост за очите ми – възкликна Маглида. – Какво води най-даровития възпитаник на Алхимическия факултет в нашата скромна кантора?

- Идвам по работа – каза той и отвърна на поздрава с прегръдка.
- По работа ли? Какво ти трябва?
- Трябва ми копие на една картина.

Маглида вдигна и двете си вежди в почуда.

- Зигмунда много я бива в това, защо не помоли нея?

- Тя изобщо не бива да знае. Идвам като клиент. Ще ти платя – каза бързо Зигфрид, а младшата магьосница присви очи. – Маглида, ще ми помогнеш ли или не?

- Дай да видя какво си донесъл.

Зигфрид извади портрета на непозната и го мълчаливо го подаде на приятелката си магьосница.

- Ооо – подсвирна Маглида. – Какъв необикновен портрет! Не само, че боите му не изобщо не си личат, а изглежда съвсем жив! Едно е сигурно, докосвала го е магия, но самият той не е магически. А това момиче, каква изумителна красавица само! Какъв необикновен цвят на косите. Коя е тя, Зигфрид?

Той само й се усмихна, но не каза нищо.

- Тайна, значи? Затова я носиш на мен, а не на Зигмунда. Как е сестра ти впрочем?

- Не съм я виждал от миналия цикъл на Олифано. Не спя у дома. – Маглида му хвърли изпитателен поглед, а той побърза да добави. – Временно е.

- Ето. Готово. Това е копието, това – оригинала. Искаш да ми платиш за услугата, защото ако дори намекна на сестра ти за посещението ти тази вечер, ще се сбогувам с разрешителното си. Това удоволствие ще ти струва три ории.

- Шест ории. Искам две копия.

Маглида направи второто за нула време и зави и двете в непромокаем пергамент.

- Навън пак вали – отбеляза тя. – Пази ги добре.
- Благодаря ти, Маглида. Трябва да се прибирам.

Той й хвърли очарователна усмивка, а тя докосна челото си със средния пръст на лявата си ръка.

- Ека-тела, Зигфрид. А когато гениалната ти глава не работи върху поредното изобретение, защо не се видим на чаша чай с теб и сестра ти както правехме в добрите стари дни във Факултета?

- Наистина, защо не. – Той също докосна челото си за довиждане и й намигна. – Ека-тела.

С това той си тръгна, а Маглида разтри слепоочията си. Всеки път щом видеше очарователния брат на приятелката си от Факултета, сърцето й започваше да бие лудо. Тя си пое дълбоко дъх, за да си възвърне самообладанието и реши, че красивото момиче от странния жив портрет е истинска щастливка.



Зигфрид знаеше, че трябва да бърза. Слънцето беше на път да залезе, а Зигмунда всячески избягваше да се прибира у дома по тъмно. Когато наближи къщата и видя, че вътре все още не свети, въздъхна с облекчение, но не забави крачка. Първото, което направи, когато влезе, бе да върне оригиналния портрет на страницата, от която беше изпаднал. Зигфрид едва остави книгата обратно до прозореца, когато чу входната врата да изщраква.

- Зигфрид! – радостно изписука Зигмунда и се хвърли в обятията му. – Сега ли се връщаш?

- Тъкмо влизам у дома. – Това съвсем не беше лъжа.
- Я, донесъл си вечеря! Ти си чудесен.

- Трябва ми нещо от лабораторията, ще се върна съвсем скоро – каза той и пое по коридора.

Като изчезна зад ъгъла, Зигфрид прилепи гръб към стената и предпазливо надникна към кухнята. В това време Зигмунда откри книгата до прозореца, разлисти я и след като се огледа крадешком, я прибра в чантата си. Зигфрид мигновено се отдръпна и се скри в работилницата си, а на ум не спираше да се чуди какви ли още тайни пази сестра му от него.