Посвещавам на Цв.М.
вестник Труд – 31януари 2012г
Задържаха ротвайлер агресор:
„Около 50-килограмов ротвайлер скитник е настанен в т.нар.временен приют в Ловеч, в понеделник.Той бе издирен с намесата на полицията и затворен, след като областният управител Ваня Събчева разпореди проверка на сигнала, че на 28 януари , на кръговото кръстовище в града, ротвайлерът е нападнал кучето на местната гражданка К.М. Тогава четириногият побойник не уби жертвата си само благодарение на решимостта на К.М., която не се побоя да улови с голи ръце нападателя. Жената обаче бе съборена на земята с двете борещи се кучета.Битката продължи близо 10 минути пред погледа на десетки минувачи. Тя приключи след като ротвайлерът сам реши да прекрати схватката и се спотаи сред глутница бездомни кучета до близката кебапчийница. По-късно пристигналият автопатрул, отказа да го прибере с мотива, че в Ловеч приютът за кучета е закрит наскоро.“
Изминали са по- малко от тридесетина дни, след като прекарах Коледно-новогодишните празници в ОРАИЛ. Календарът е отронил девет листи, през които съм потънала в безвремие при отсъствие на ден и нощ, на светлина и мрак. Покой, който човек не може да постигне в съзнателната част от живота си.
Климатът през последните години се промени по тези географски ширини, зимата закъснява с около два месаца. Най-после в края на януари ниско прихлупеното небе се издъни и тя връхлетя с много сняг и силни ветрове, които барикадираха пътищата с преспи, заличиха посоките и светът замря в бяло. Снежни дюни! - суровата сила на застиналата красота ме държи в плена си. Поради отсъствието на цветова гама, в бялото са всичките многоцветия на емоцията!
Въпреки физическата немощ всеки ден правим двучасови разходки сутрин и вечер с аляския маламут Чародей, с когото се надпреварваме в екзалтираната си радост от снега. Той е северна порода куче и през този сезон е в стихията си: бяло-черната му козина с тук – таме сиви петна искри на сребърния фон, а когато зимното слънце спусне опалените в златисто магистрали на лъчите си и те докоснат кристалната структура на снежинките - събудени, в бялото избухват синьо-розови до лимоново жълто, свилено – сърмени дантели, изтъкани от фините пръсти на позната, но невидима за човешките очи вълшебница. Севернякът изкосо пили и обледенява преспите, които на места в подбалканския градец достигат човешки ръст. Извитият рог на вятъра тръби в душата на Чародей с онзи прастар и изконен глас на природата, с който зове най-обичните си деца.
Доверчивите му до топло кафяво очи, изпълнени със смазваща преданост, преливат от нетърпелива молба да последваме зова й.
Като човек, който по рождение животът е белязал и преминал под знака на загубата , изпитвам по детски чиста радост от преодоляване на ежедневните предизвикателства. В някои дни оставаме в парка срещу нас, където тичаме до премала, борим се в снега, а когато физическата изнемога ме надвие, мокра и изпотена, самата аз снежна топка, се разтапям, наблюдавайки как развитите гърди на аляския маламут порят и прокарват пъртина през еднометровия сняг. Как снежни гейзери изригват от двете страни на мощното му тяло, с което прорязва заледената покривка и потъва в снежната й твърд, над която остава подскачайки извитата на кравай къделя на опашката му. Кучето е единственото същество, което обича човека повече от себе си. В слалома между дърветата и аз съм част от играта, в която скача върху мен, събаря ме с предните си лапи, близва и без това зачервения от студа ми нос, който моментално се превръща в ледена висулка и съм благословена с най-безкористната обич.
Аляският маламут е социално животно. Като впрегатна порода, при дългите ни до двадесет километрови разходки, навръщане просто се отпускам на поводите към нагръдния хамут и той ме издърпва до дома.Обичам зимата, сезонът на цъфналите, дали плод, отлежали и прекипели страсти.Сезон на покой и наслада от събраните плодове.
В края на разходката сме. От дома ни дели по-малко от километър. Уморена, премръзнала с вкачанени от студа и поради лошо кръвоснабдяване болящи крайници се държа за повода на Чародей. Изпитвам щастие и благодарност за отреденото ми времепростратство, което обитавам. В последните два месеца ме връхлетяха стихийно поредица от катастрофални събития – напуснах доходоносната си работа, която ми осигуряваше необходимите за пътуванията ми средства, изпитах убийствената за майка метаморфоза у детето й, при която от извор, заклирник и упора в живота я превърна в непотребен , излишен товар от миналото и пречка за продължаването на същия този живот, който е бил единствената причина и смисъл на майчиното съществуване, преживях поредната лекарска небрежност и преодолях алергичния шок от фаталната доза софафилин. Не разбирах причините за нищо от това, което се случваше. Като човек свикнал да живее със загубата, отдавна не си задавах излишни въпроси като:“Защо? С какво съм заслужила това?“ Философски приемах, че нямам власт над събитията, а само на начина, по който ги приемам . Другите казват, че съм избрала по-трудния път, но предпочитам да изпитвам радост, да обичам и като естествена вътрешна потребност това бе единствения лесен път за мен.
Понякога действията в живота ме връхлитат с такава скорост, че въпреки житейска опитност , натрупани и надградени знания, нямам време да реагирам.Оставям на моментен инстинкт да управлява ситуацията.
Неочаквано рязко и силно дръпване на повода ме кара да се обърна. Току-що сме излязли от кръговото кръстовище , а в дясно от паркинга пред голям магазин от известна верига към нас се е устремил много добре развит мъжки екземляр куче от порода с характер, който ни атакува. Няколко секунди време ми стигат да преценя с тренираното си око, че животното е около 50килограмово, с височина в холката над 60см и приблизителна възраст около 2години, когато повечето породи достигат пълното си физическо развитие.През тъмно кафявата до черно лъскава козина се очертават гръдните мускули , които при всяко наемане на предните крайници оформят мощен гръден кош, който преминава в широк, колкото моята талия врат, за да завърши с огромна глава, чиито очи не успявам да видя поради талазите пяна хвърчащи от ноздрите. На врата му блести метална верижка, която му стои по-скоро украсително като колие. Допускам грешка поради наличието на верижката, като решавам, че кучето не е безстопанствено и вероятно собственикът му пазарува в магазина, или е на паркинга до автомобилът си. С търсещ поглед обхождам хората, които вече ни наблюдават и чувам наивно звучащия си глас:“На кого е това куче, повикайте си кучето“. Въпреки че до последно се надявам някой да му подсвирне и нападателят да се откаже в последния момент, инстинктивно усещам, че битката няма да ни се размине и премествам повода , с който държа Чародей от дясната в лявата си ръка. Навивам го няколко пъти около дланта си, за да не се отскубне неотстъпващия по размери и килограми аляски маламут. Освобождавам дясната си ръка, с която възнамерявам да спра атаката, започвам да се движа в кръг, за да не остане на едно място кучето , което водя като се надявам агресорът да стигне по-трудно до врата му. Това са намеренията , които ми минават за секунда през ума. Преди да изтече секундата ротвайлерът ни настига в гръб , стоварва цялата си тежест и сила набрана от инерцията на атаката върху Чародей, доминира го с предните си лапи и виждам как през потоците пяна зъбите му потъват във врата на кучето ми. Хващам с дясната си ръка нападателя, като се опитвам да впия през ръкавицата ноктите си в козината на животното и с всичката сила, на която съм способна се мъча да го изтръгна от врата на Чародей. Първоначално аляският маламут се опита да се защити, предупредително гърлено-носово ръмжене в ниския регистър, което скоро прерасна в уплашено и подчинено скимтене, но късия повод, на който го държа, не му позволи да отвърне на удара.
„Помо-оооооооооооооощ“ - не очаквам някой от зяпачите да направи каквото и да е, вече зная, че собственика няма да се появи. Цялото ми същество крещи от дълбините на недрата си - за време по-малко от минута трябва да направи невъзможния избор - да се превърне от жертва в екзекутор.
„Помо-ооооооооооооощ!“ - няма да гледам как ротвайлерът убива Чародей в ръцете ми, от запенената му паст , остри като ками зъби се впиват в сребърната огърлица на козината около врата му. Очите ми трескави търсят да видят кървавите следи, които не разбирам защо, отсъстват. В боричкането си кучетата ме повалят на земята, с периферното си зрение виждам ту небето, ту заледения асфалт , който при допир остъргва слепоочията ми, зная , че е зима, но от усилието картината е в червено, бялото отсъства от пейзажа. Попаднала в центрофугата на два борещи се за територия мъжкари, осъзнавам колко съм жалка в усилията си с ритници и удари да отвлека вниманието на ротвайлера от Чародей и да го насоча към мен. Напразно, той дори не ми обръща внимание, дори не ме поглежда, явно всичката сила, която успявам да изтръгна от физически слабото си тяло не е достатъчна, за да преодолее човешката същност и да проникне в света на звяра.
„Помо-оооооооооощ!“ - няма страх, няма молба в този вик. Гняв, над човешки гняв, роден и дълго отглеждан в едно крехко до безпомощност същество, което не разбира несправедливостта, жестокостта към слабите в живота, което въпреки загубите остава вярно в избора си по пътя докрай. Продължавам да съм в средата на въртящата се маса от козина, зъби, нокти...като в сън виждам за части от секундата мощните развити гърди на Чародей , зная, че мускулите, които остават скрити под гъстата козина, върху дебел подкожен слой мазнина, няма да се пречупят. Силните му крайници с тежка костна структура, закалени в многобройните планински преходи и къпане в ледените води на реките дори през зимата ще устоят, ще го държат изправен. Не усещам студ в тялото си, въпреки че помня – трябва да съм премръзнала след двучасовата разходка при температури под минус 15градуса; не усещам болка, сетивата ми са изключени и не чувствам нищо, но чувам как мускулните влакна от усукване в лакътя хрущят и цели снопове връзки се късат, дори не разбирам как още успявам да държа ротвайлера с дясната си ръка. В следващият миг кръвясалите му зли очи са в непосредствена близост над моите, от раззиналата му паст тече гъста лепкава пяна и капе по лицето ми. Прочела присъдата, отчаяното ми същество в изнемога се надига и решава изхода на битката.
Стоя на колене сред разровения сняг на тротоара, където сме се борили в продължение на десет минути. С лявата си ръка още доминирам Чародей към земята, за да не скочи в нова схватка. Ротвайлерът е отстъпил на един разкрач от мен, с разтворени задни крака, готов да поеме удара. Дясната ми ръка някак виси и усещам ръкава на шубата си празен, по челото и гърбът ми се стичат парещи потни вади, от които настръхвам. Поради напредващия следобед севернякът ниско стърже земята и обледенените кичури на косата ми бръснат по лицето. Въпреки поредния бронхоспазъм, при който левият бял дроб остава отворен или затворен и не може да поема, и изпуска кислород, усещането е като при асматичен пристъп - издавам гърленото хриптене поради недостига на въздух , съм заковала ротвайлера с непоколебима решителност в погледа си:“ Няма да ти дам Чародей, мен може да ме имаш, но няма да гледам как убиваш кучето ми. С теб не сме приключили...“
Миг по-късно спокойно изваждам мобилния апарат от джоба на шубата си, набирам 112, с глас, в който липсва всяка емоция, все едно си поръчвам такси, уведомявам службите, че е задържано безстопанствено куче от порода с характер, което трябва да бъде прибрано в дома за временно настаняване.
# # #
31 Януари 2012г.,11часа
Поради невъзможността на институциите да се справят с проблема, се страхувам от евтаназия. Този страх ме отвежда пред клетка с размер два на един, където е затворен агресорът. Нищо не е останало от ротвайлера , който ни атакува. За три дни, кучето пред мен е измършавяло до неузнаваемост, от огромната му глава с мощна челюст е останала висяща кожа, в горната част плътно прилепнала по черепа и грозно висяща в областта на бърните.
- Не съм екзекутор...много обичам Чародей..., ако бе атакувал мен, щях да ти простя...не понасям да застрашават това, което обичам...- опитвам някак си да се извиня.
- Сега дишаш нормално, когато влезе необходимото количество кислород, нещата са в съвсем друга светлина – ротвайлерът ме гледа с топлите си кафяви очи разбиращо.
- Винаги се боря докрай, когато е налице физически дефицит, тази борба уморява.
- Не мисля, че трябва да се бориш, просто живей...трябва да се успокоиш, в организма всичко може да се регулира само, ако му позволиш...
- Да, аз винаги съм си била най-големия враг, никой не може да ми причини нещо, ако аз не му го позволя.
- Сега трябва да си станеш най-големия приятел.
- Това влиза в драматичен сблъсък с познатите ми хора, защото са свикнали да виждат само алтруиста...
- Другите не са определящи в твоя живот – от очите на ротвайлера струи такава умилителна нежност, че си мисля :“той изпитва обич към мен!!!“
Това усещане ме порази , заля ме дълбоко чувство на вина:
- Ако не живеех в апартамент щях да те взема у дома...
- Изместила си центъра на своя живот, не можеш да живееш живота на другите, те ще го направят по-добре от теб.
- Не зная как да продължа...
- Спри да се съпротивляваш: на чувствата си, на емоциите си , на вътрешното си усещане, на сърцето си, всичко останало е въпрос на време.
- Съпротивлението не променя целта, само отдалечава времето на изпълнение, задълбочава агонизиращата ми изнемога, но е трудно това отпускане...
- Спри да се съпротивляваш, така се губи страшно много енергия, вместо тази енергия да е раздадена любов. За мен любовта е тогава, когато съм я отдал, не когато си седи в мен...единственото нещо в света ни е, когато го раздадеш получаваш в повече, защото не е от материален земен характер и физичните закони там не са същите.
- Някъде по пътя се обърках...
- Трябва да си категорична в избора си, да промениш вътрешната си вибрация, а то става с вътрешна убеденост, че си права, че искаш любовта в живота си, а не войната; трябва да избереш пътя на радостта , не този на страданието, не се обвързвай чрез мислите си със страданието. То е , за да закали духа и да ти даде урок, но не се връзвай за него, ще затънеш.
- Когато го казваш ти , изглежда толкова лесно...
- Когато ти се случи това с мен, ти мислеше, че е лошо, а аз мисля ,че е добро...остави светлината от радостта да влезе в теб, когато влезе светлината, другото си отива.
- Да, това е като студения въздух, прочиства дробовете щом навлезе в тях и въпреки студа, който носи, съживява, опреснява погледа на очите и мотивира за живот.
- Всичко се свежда до това, човек да изпитва благодарност, дори за лошите неща, които ти се случват, има причина за това, ...причината си ти, никой не влияе на живота ти. Не е лесно, но е възможно.
- Не мога да повярвам, че го казвам, но – благодаря ти, че дойде...
- Съпротивлявах се на необходимостта да те нападна, но ако бях говорил, тогава се включват други сетива на различни енергийни нива, а те понякога лъжат, затова спрях да се съпротивлявам на необходимостта да те нападна, за да видиш себе си. Когато успееш да видиш себе си, усещам как се променяш, за секунди забравяш за всичко отвън и ...виждаш себе си, така , усещам се спираш с онова, което те кара да си нецентрирана.
- Хубаво е , когато успея да се видя, дори за миг, в огледалния образ на думите в този разговор, като магия е...
- Да, знам. Клетките имат памет. Помни, ти си два вълка, които се борят, ще победи този, когото нахраниш...
- ...у дома грее камината, пламъчетата си играят тяхна си игра, топло и защитено е, Чародей се е излегнал в краката ми и от време на време в съня си ме закача с лапичка, това зарежда със сили и увереност ,че ще се справя с битовизмите, изискващи физическа сила , които ми предстоят до края на деня, да, прав си , ужасно много, изведнъж разбирам със страшна сила, как съм била надяла кожата на онзи вълк, който не съм аз...
- Не са виновни хората с тяхната омраза към теб и неразбиране....ти допускаш това да се случи, защото се привързваш към него и по-лошо - даваш му сила с емоцията си да се случи, изпитваш гняв и агресия, когато те нападнат, с неща, които ти самата знаеш че не са верни ... защо тогава след като са неверни ти им вярваш и ги материализираш в живота си сякаш те имат значение изречени от устите на незрящите??
ТЕ НЕ ОПРЕДЕЛЯТ ЖИВОТА ТИ И КАКВО СИ ТИ! ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО ИМА ВЛАСТ НАД ТОВА, СИ САМАТА ТИ!
- Благодаря, че успя да ме видиш...
- Ти ми го каза, затова те „видях“.
- Благодаря ти...
- Нищо не съм направил, просто ти разказах за теб. Трябва да държиш фокуса върху нещата, вътре в теб, защото само над тях имаш власт.Чрез вътрешния свят могат да се контролират и определят границите на външния. Не се занимавай с външни неща - да променяш непроменимото т.е. другите когато те не са готови и не искат това или не са узрели, за да го допуснат. Всичко идва, когато си готов за него – и любовта, и щастието , и парите.
- Ти отключваш по-добрата половина в мен, докато повечето хора, които срещам извикват най – лошото в същността ми...
- Аз съм само един урок по твоя път, дай си възможност да видиш нещата, както ги виждам аз и каквито са в действителност. Аз ти вярвам. Трябва да тренираш духът и физиката си, това е ясно, не може човек да е слаб на пътя на знанието и да издържи препятствията там.
# # #
Собственикът на ротвайлера така и не се появи. Уплашен от намесата на институции, централна и местна преса. Радвам се, понякога домашните любимци са по-умни от хората, които носят отговорност за тях. Ротвайлерът е настанен на служба в Общинска полиция и е зачислен към отряда , който отговаря за Деветашката пещера. От него научих, че хората сме много объркани, от всичко, което ни заобикаля, от контролирането в детството, което ни слага стопери и границите във всички направления, от комплексите ни, но най-вече от липсата на изпитване на обич във всички аспекти. Ротвайлерът в мен се усмихва, защото дойде и ме научи на любов.