автор: ivliter

Една изцъклена Луна, огромна и обременена от мечти и сънища несбъднати, ме гледа въпросително. Какво очаква да й кажа!? Какво ли мога да й кажа аз, когато тя от висотата си оглежда цялата земя, когато знае тя какво се случва и защо се случва.
Аз в трескавия неин поглед виждам отразена не силата на слънчевата светлина, а немощта на изтерзания човешки дух в голямата му невъзможност да надхвърли границите си, които постоянно се променят; да прекоси пространството и да посее в космоса добронамерената своя мисъл, изчистена от лошото и обновена.
Дали са толкова безплодни пространствата на неизмеримата вселена, колкото и нейната безкрайност е голяма? А ако нещо там се ражда, какво ли ще е то, така нецелокупно в своето неспиращо движение?
Подвижни пясъци са чувствата ни в нея и смисъл има ли от тях се питам? Те могат да погълнат всичко – слънца, звезди, галактики и черни дупки…
Луната рядко подарява огромната си тъмна сянка. Сега е час на нейното сияние. А по лицето й откривам срамните петна на лъжеобещанията й. Не вярвам аз на нейната измамна хубост. И тя е мимолетна, като любовно чувство откъснато надеждно от образа любим – прехвалена и арогантна хубост, която бавничко ще се стопи като последна пряспа сняг. Ще изтънее първо, ще се загуби след това и пак от нищото в небето ще се появи. Но кой, веднъж излъган ще й вярва вече!? Такава неустойчивост и променливост на никого не се харесва.
Една Луна изцъклена, като окото на мъртвец, в опразнения небосклон от бляскави звезди, загубили от светлината й примамливия блясък на истинската своя същност. Една Луна, самотна в своето мълчание и отразена в очите на един самотен мъж с прерязани от лунен сърп в душата му надежди и мечти.