автор: tzvetcomarinov

Организираната престъпност навсякъде по света има нискокачествена прослойка от която нищо не зависи, но и без нея нищо не става. Хората й също не са ксерокопия. Някои си въобразяват, че са важна брънка от структурата и в желанието си да го подчертаят, често причиняват бели. Другите не се напрягат чак
толкова много в изяви, но за сметка на това, често играят ролята на бушони. Горят веднага щом в организацията стане по-напечено или подгряването е вече тръгнало от правоохранителни органи на съответната държава.
Изправеният на бара двадесет и пет годишен, трудно можеше да попадне в изречения от лекция по криминалистика, лесно разпознаваемо е неговото пуешко перчене. Държи се като значим, а всеки уважаваш себе си детектив, лесно ще го причисли към ония "момче за всичко" или "пощенска кутия", дето единствено препредава съобщенията. И за "бюро справки" е подходящ, ако бъде поискана такава от някой, който има право да я получи. Непосредствена работа, без особено значение, но за дребното е полезна.
- Здрасти, мой човек - поздрави го.
Важните много обичат да ги смятат и за свой. Не отговори с глас, а великодушно кимна за потвърждение, чул е казаното. И това понякога е достатъчно.
- Карата да е тук някъде? - попита капитан Миладинов и впери такъв поглед, сякаш всеки отрицателен отговор ще изглежда нереален.
- Няма го - отговориха му. - Днес не е идвал.
"А вчера?" - искаше да попита спецът по организирана престъпност, но се въздържа, за да измисли и каже друго:
- Трябваше да бъде, обеща. Имахме уговорена среща.
- Няма го. - повтори с леко втвърден и налят с досада глас церберът.
Такива обикновено са пазили покоите на господарите през всичките векове на човешката история. Само, че сега зад младия страж нямаше величие, а наредени шишета. Пълни с алкохол и незаслужаващи никакво чакане.
- По-дяволите - махна поривисто с ръка Миладинов. - Трябваше да свършим една важна работа.
Остана доволен от сценката, толкова хубаво и естествено я изигра. Ето, явно е имал талант за артист и вместо да забавлява публиката, тръгнал да разследва престъпленията на хората. С влизането в заведението вече беше избрал и пътя по който ще излезе. Тръгна и не сбърка. Едва зави покрай колоната и барманът сграбчи джиесема. Явно разговорът преди секунди го е накарал веднага да сподели това с някого. Емоциите набързо ступаха съобразителността му. Огледалата закрепени върху стените дето бяха със задача да подсилват вечер светлинните ефекти в заведението, през деня можеха да вършат и нещо по-различно. Стига някой да се загледаше както трябва в отраженията, които предлагаха. Капитанът съобрази колко секунди ще са му необходими, преди отново да цъфне край барплота.
- Извинявай. Забравих си джиесема в колата, мога ли да ползвам твоя? Да се обадя на Карата и разбера, защо не се появи на срещатата.
Само начинаещ притежател на джиесем обаче няма да го проумее. С малките бутони не набираха сега номер за бъдещ разговор, а проследяваха цифрите на последния такъв.
- Хей, как си позволяващ? - опита да реагира гневно собственикът му, но веднага трябваше да спре.
Насреща си имаше много и далеч по-различно от преди малко изражение.
Специалистите по борба с организираната престъпност нямат право на даване уроци пред бандюгите, но капитан Миладинов си го позволи. Далеч беше от погледа на своето началство и можеше да се остави на изкушението.
- Слушай бе, келеш - каза назидателно. - Друг път когато поискаш да се правиш на интересен, вземи и помисли с главата, преди да си занатискал бутоните на джиесема. Защото Карата се тресна в дървото, но ти когато отваряш бутилките, няма да усетиш пристигането на случката. От която някое шише може така да се пръсне, че да затрудни дори собствената ти майка в разпознаването. Ясен ли съм.
- Да. - повтори като из отвъдното шашардисаният барман.
Миладинов остави популярното средство за комуникации на барплота и без повече приказки обърна гръб. Не отклони поглед към огледалото. Изгубил беше всякакъв интерес към онова, което можеше да види там.

Цветко Маринов