автор: Ray_Jay

В сякаш с теб сме от два различни свята. Усещам те и ти мен ме усещаш. Понякога искаш да ме отблъснеш.
А друг път, искаш да ме "предпазиш". Но това твоето предпазване ми струва чат-пат скъпо. Усещам, когато искаш да съм далеч. Както и когато искаш да съм наблизо, а мен ме няма. Просто ме няма. Някъде там съм, с други хора, за които пет пари не давам. Това те вбесява. А мен ме вбесява това, че си играеш така изкусно с мен. С моите мечти, очаквания и копнежи, които ти просто отразяваш. Да, научи ме, че ти си просто моето Огледало на мен самата! БОЛИ! Адски боли! А знам, че ще е и по-вече! Докога?!? Ще ми се да узная, за да имам надежда. Но и надеждите, както и очакванията, ти ме научи, че са просто проекции на мен самата, и това, което създавам като образи. Чудно е, че на толкова неща ме научи... За толкова кратко време. Надявам се, че и ти научи нещо ново. Но надали... Надали.
Но понякога е адско грубо, когато си играеш с мен(А дали, всъщност има "мен"?)!Защото за теб всичко е игра. Дори аз съм поредната частица от твоята собствена игра, както и ти от моята. Мисли, копнежи, блянове. Давай, счупи ги! Освободи ме! Няма връщане назад. Но и аз винаги съм го знаела, но просто ме "боли", когато имам трудности да мина напред.
Да мина напред... Просто, за да те докосна.