автор: ivliter

През угарите на деня, опалени от слънцето и от дъжда промити, през прегорелите стърнища, пристъпва плахо есента. В излъсканият праг на отлетелите сезони се спъна този ден, пиян от виното на залеза си ярък и със сдържан и премерен жест помахва ми за сбогом.
Помахва ми с единствената си трептяща на челото му звезда. През дъх на сенокоси и песни на щурци не знаещи почивка, към мене есента се носи, със свои отговори и въпроси – една дъхтяща, ябълкова есен. Дърветата сега потъват в привечерната тишина, подготвят се за сън, че утре, когато се събудят, ще трябва да научат най-новата си жълта песен. Дори ще пожълтеят сенките, забравили за сините отенъци на лятото, забравили за топлината си и тихите въздишки на тревите. В червено-оранжевите разливи на цялата гора ще паднат багри от небесната дъга с огромната си неспестена тежест. Тогава цялото пространство, просмукано от тишината, ще припознае своите загубени илюзии за музика, за шумове и песни. Пронизано от човките на птиците отлитащи на юг, ще напластява спомените си от лятото, от силата на слънцето, от онзи изблик див на цялата зеленина. Когато цялото пространство се задави от бликащия водопад на багрената върволица, всемирът пак ще полудее от цвят и от копнеж по неизвестното. В озоненият дъх на бистро синьото небе, ще се отвори място, за нови полети на мисълта и нови сънища на красотата и ще потрепва най-надеждно в тях, в невидимия шемет на цветоносната щастлива есен, опънатият нерв на времето, опънатата струна на живота.