автор: svdonchev

Все разказваше, разказваше прегърнал коленете си, слаби, жилави, старчески, но въпреки тях, отдалеч приличаше на дете, което си почива от игрите. Бяхме му поставили диван до малкото прозорче. Искаше да гледа постоянно двора, да се радва на алеите и на разстежа на цветята, искаше да чака лично пролетта.
Помня, как говореше напевно, спираше, подсвирваше съвсем не на място, сякаш за да ми изостри вниманието и пак започваше да говори гледайки двора.
Сега след толкова години, когато го няма, една история ме напада и се блъска в мен, сякаш съм газова лампа.
Все разказваше.....
....На младия войник му се приискват женски ласки, особено през лятото, веднага след вечерната проверка, когато казармата се приготвя за неспокоен сън.
Красиви, тревожни, но неповторими са тези летни нощи. Младите ти ноздри вдишват всички нощни аромати, мириса на водните струи, с които обливаха тротоарите, неповторимия дъх на релсите след отминаващ влак, ароматът на реката, така далечна, но доловима като призрак, неотменна. Все нещо те тревожи и ти го усещаш под брадичката при всяко преглъщане. А е толкова хубаво, когато си извън оградите на казармата. Свободен, малко объркан като току-що излезлите мушици. Преминаваш под светлите кръгове от лампите по булеварда и си щастлив. Наистина е приятно да бързаш в прохладата. Бързаш и търсиш сенките по ръба на тротоара, следиш преминаващи коли, подозрително спрели минувачи, все се страхуваш от проверката на военна полиция. После засивяват ниските огради на гробищата.
Прескачаш ги и хлътваш в тъмнината. Тогава се смесват страховете, страха на прегрешил войник и страха от гробищата. Тръгваш по тъмните алеи, алеи ноемврийски, усойни като просеки в гората или незапомнящи се като пролуки в пещера. Вятърът се е прокраднал като предател в познат до болка дом, вие листата по гробищните асфалти и ги трупа около най-близките до пътя паметници. Вървиш, бързаш, бързаш, ситниш все по средата на алеята, иска ти се да се обърнеш след всеки звук, след всеки застърган от вятъра камък. Искаш да чуеш всички пукоти на мрачните гробове и величествените гробници, така смълчани и страховити в тоя мрак.
После сякаш се успокояваш. Настига те покой, могъщ, черен като нощта, толкова мастилен, че дори пътят между гробовете е като светла пътека.
Страшни са тези преходи. Все ти се струва, че това не е вятъра, а въздишка на неспокойна душа, или не са се преобърнали наскоро накиснати във водата цветя, а няколко мъртви са едва дочакали нощта за пореден път да си споделят с мрачно удоволствие отдавна отминали неща.
Няма по-голямо тайнство от преминаване на гробище през нощта. Сякаш преминаваш град, град без къщи, само с тесни улици и всеки е излязал, застанал е пред своя си кът и оплаква някой. Оплаква го без думи, с шепота на вятъра. И ти бързаш, неканен посетител, нищо не достига до слуха ти, но знаеш, че хиляди хора ти говорят, бързаш, не знаеш за какво, но ти се бърза, бързаш да избягаш, отклоняваш погледа си от срещнатите сенки, подгонен от тайнственото, хорско нещастие. Тук, всичко наоколо е нещастие и щастие, затрупано с всякаква пръст.
После, когато излезеш на първия осветен ъгъл поспираш, оглеждаш се скришом от всички и се чувстваш пречистен, сякаш си се къпал или си излязъл току- що от река.
И тайнството се повтаря всеки следващ път, когато трябва да избягаш от сивата казарма, да преминеш гробищните алеи, за да стигнеш до родния си дом или до любимата жена.
Дойде зимата, с нейните мрачни, нерадостни дни. Бе студена вечер, мразовита и първите зимни ветрове гонеха хартии по улиците. Мръкна се рано, рано запалиха лампите по булеварда, а дима от зимните печки обходи стълбовете, заедно с мъглата от реката. Преминах по пътя, тесен, скрит, но добре познат и скоро стигнах до гробището. Прескочих оградата, както винаги предпазливо, макар да познавах всеки метър, килнатите паметни плочи, счупените фенери под снимките, пейките поставени за отмора и размисъл някога, сега криви и изметнати, само превърнати в спомен, занемарен от времето и от дъждовете на открито.
Вървях в мрак, така гъст и ароматен, че следвах пътя по памет. Миришеше на приближаващ сняг и на зимни птици. А тишината, тя се спускаше като платно от двете страни на алеята и само някой заблуден птичи крясък я къдреше при излитане.
Вървях, за стотен път поред, по така познати пътища, покрай познати олющени или строги, или съвсем неподдържани паметници и градени гробове, все в напрежение и в очакване нещо да се случи.
Вървях, понякога бързо, понякога забавях ход. Все се убеждавах, че съм привикнал към тези прибягвания в сърцето на гробищата. И наистина, лятото е лесно. Току-що е паднала прохлада, все още се лутат закъснели птици, прелитат коли, булеварда не заспива, деца се стрелкат далеч, но гласовете им подскачат като подхвърлена топка, тупкат всичките вени на жегата и е лесно да кръстосваш алеите, когато живота си пълни дробовете около теб.
А колко е страшно да бързаш да преминеш, през зимата, през най-усойните гробни полета и когато вече виждаш близо осветената чешма, да пресече гладно куче или да те стресне закъснял оплаквач, незнайно защо решил точно в този мразовит ден да положи цветя, да се приведе, да ги постави с нежност и смирение в края на нечий гроб, а отдалеч да прилича на крадец.
Странно е всичко, което се случва по мръкнало в гробищата.
Беше наистина студен ден, с мразовит вятър, който сковаваше костите. Вървях вдигнал яката на куртката и гледах сенките, местеха се като пощуряло ветрило по алеята и почистените пътеки отстрани. Вървях и си мислех колко е променлив вятъра в гробищата. Как е бурен и заплашителен в един момент, как вее гъстите дървета, тези дървета, които се осмеляваха да подрязват, но никой нямаше смелост да изкорени и те ставаха гъсти, по-гъсти от душите, които трупаха във всеки гроб през всеки седем години, после същия този вятър се снишава, не може да разклати дори сухите треви и прибягва около краката, като послушно коте.
В една такава нощ, когато пламъчетата на свещите се издължаваха право нагоре и вятъра се бе снишил зад по-големите паметници, аз крачех в тишината. Страшна тишина, злокобна, студена като стъкло, преди да се сцепи на хиляди парчета. Студено е и в душата ми, нищо, че е загърната в топлата куртка. Не се вижда и краят на пътя, а в други вечери го съзирам под висналите клони на дърветата, вярно, далечен, неясен, сякаш изниква от мъгла, но примамлив. Сега не го съзирам, дори след напрягане. Просто вървя, вървя упорито и без да се напрягам в мисли, като добиче, което чувства, че скоро ще стигне края на пътя. Губи се и тя, светлината, която следвам каквото и да се случи.
Тази вечер е много тихо, а стъпките ми са едни глухи и сякаш ме преследват отдалеч. Спирам и те спират, тръгвам, те се спотаяват, изчакват ме, дебнат ме сякаш да добия увереност и после ме изоставят в най-голямата тъма. Вървя и не мога да се върна назад, така ме е страх. Напрягам си слуха за подкрепа, навсякъде тишина, тишина и подмолен вятър.
После чувам звука, тънък, отчетлив, избистрен, остър като рибарска корда. Премина под клоните, завъртя се около дънерите, сякаш ги обвива с тензух и замря, но продължи да трепти, полегнал до мъховете. Не бях чувал толкова красив звук в гората, прекрасен звук, нежен, така тъжен в началото, смирен, неуверен като първите клонки на горско дърво, после прохождащ като уверена от движенията животинка, после търсещ, както слънцето търси усойните кътчета, после уверен, като водата на пролетните потоци.
Замрях, на място и не можех да помръдна. Цигулка! - някой свиреше на цигулка в гробищата. Някой свиреше с чувство, свиреше на цигулка в сърцето на гробищата. Там, където никой не ще дойде да го слуша, най- малко през нощта.
Спрях, настръхнах, цигулка, не писък или приумица, чух цигулка в гробищата. Не съм се чувствал никога толкова безсилен, не мога да помръдна, не мога да мисля, само съм приведен безпомощно напред и се ослушвам като ловец, но не слушам пърхане на криле или скимтене на куче, нито зареждане на пушки, чувам свирене на самотна цигулка в мрака. Аз съм самотно дете, спотаено след бягство и само слушам, слушам настръхнал, студа се извива и сякаш се топи. Всичко се топи от звука. Да, цигулка, цигулка свири в мрака.
Настръхнах, целия, настръхвам винаги когато си спомням за това. Стоях прикован, вледенен, сякаш краката ми бяха изсмукали целия студ от гробищния асфалт. Усещах иглички в корените на косата си.
Не съм се чувствал никога така слаб, празен, кух, като пресъхнала бутилка. А звука се вие, чист, натрапчив, не се отдалечава, не отслабва, промъква се по гробищните алеи, така близък, силен, но приятен. Слушам го в захлас, не мога да помръдна, нито да преследвам други шумове. Шум изтръгнат от цигулка, подгонен, нежен, птичи възглас, изспуснат като стрък трева при излитане.
Не съм се чувствал така. Като да не можеш да съзреш очертанията си в огледало.
Помня как падна кранът на баща ми, заклати се като ударен щъркел, кабината се килна, полетя надолу, но той извади късмет. Стрелата, остра като човка се заклещи в един от зейналите етажи, кабината замря наклонена напред. Ние, няколко човека треперехме до изкопите, без да направим и крачка, гледахме как баща ми затиска вратичката с крак, за да не полети надолу, вади цигара след цигара, пуши, изспуска дима, не се оглежда, не помръдва, само чака да го спасят. Не можах да помръдна и когато двете двете деца на продавачката се удавиха едно до друго в дълбочините на бента. Гледахме ги как пляскат, сякаш си играят из пяната, водата ги подгони, превъртя слабите им рамене, те се преобръщаха с тревожни лица, а течението ги отнесе плавно, неусетно покрай заседналите клони. Никой от нас не помръдна, нито успяхме да извикаме, сякаш бяхме заковани за брега.
Не можеш да помръднеш, тайнство е това. А когато е нощ и наоколо пустеят така правилно подредени гробове, осветени от оцелелите кандила като отворени очи, тогава всичко се спотаява, мълчи, както вечно притаените души на мъртвите мълчат и слушат цигулката. А тя не спира, свири, плаче, вечна, сякаш е приютена в ръцете на някой възкръснал.
Направих първата стъпка, все по посока на свиренето. А то се носеше покрай вятъра. Вървях като в сън, между разлюляни от вятъра клони и светлините на стъкленици, запалени под паметните плочи. Спирах, ослушвах се, отново тръгвах, вече забравил за отколешния гробищен страх. Преследвах звука от цигулката и той стана по-силен, въпреки усилващия се вятър.
После го видях, гроб широк, пресен, скоро изкопан. Стори ми се някак изкуствено изнесен встрани, напук на теснотията в гробните полета, сякаш някой бе настоял да даде последен простор на една отлетяла душа. Спрях, видях и него, човека, седнал, сякаш съвсем набързо, за отмора, в крайчеца на гроба. Разгледах го онемял; нисък човечец, прегърбен, разрошен от вятъра и с шубичка да го пази от студа, подгъната отзад на кръста. Държеше цигулката и гледаше струните и бавно движещия се лък докато свиреше в мрака. Една скоро запалена свещ, осветяваше лицето му, лице слабо, изпито, младо, но сякаш бързо състарено, издължено от сенките на ноемврийските дървета, зловещо като очите на гарваните, които кръстосваха наоколо. Свиреше неопитно, с несигурно вдървен лакът, гледаше втренчено в инструмента, в матовия лак, в отвора, в струните, гледаше ги без да посмее да отмести поглед, замаян от звуците, сякаш се страхуваше да не настане тишина, ако се разсее.
После внезапно спря да свири, ръката му се смрази в леден триъгълник. Той наведе глава, така смален в края на гроба, отпусна цигулката встрани и се приведе, приличаше на лодкар, уморен от дългото гребане.
Какво правеше този човек, страдаше или почиташе нечия памет? Или бе просто преминаваща пияница и бе спрял до първия случаян гроб, да си почине и да оплаче с цигулката собствената си съдба? Не знаех. Само го гледах как е свил рамене и е опрял лицето си в пръста, а наоколо тъмнеят гробове, едва пробляскващи за миг от неговата запалена свещ.
После, не зная след колко време, той се сепна като събуден от сън, огледа се зад вдигнатата яка на шубата, погледна гроба, цигулката и отново засвири. Сега свиреше уверено, но с по-дълбока тъга. Закапаха листа и вятъра ги подгони около пейките.
Огледах се, вече привикнал с тъмнината, алея, наскоро почистена от гробарите, пейка за сядане със счупен крак; вляво бял, мраморен паметник, надолу тъмнеят два еднакви гранитни стълба, явно са погребани братя или две навеки влюбени души?
Погледнах и човека. Свиреше, свиреше нежно и аз пристъпих покрай храстите, за да го видя, но лицето му остана скрито от клоните. Запомних обаче гроба и всичко наоколо.
Вече се бях отдалечил, а звука от цигулката бродеше из гробните полета.
Скоро се прибрах при любимата жена, при меките коси, изспуснати неволно върху моето лице, при кожата, хладна, настръхнала, при очите, влюбени, но изпитващи, недоверчиви след цяла седмица невиждане, при тихите прегръдки, кратки, но всеотдайни, толкова тайнствени от младостта.
Радвах се на моята любима, но останах неспокоен, преследваше ме шума от клоните на гробищните дървета и този бистър, незаличим звук от цигулката. Почти не успях да заспя. Усещах топлото, уханно, женско тяло до себе си, а не можех да се успокоя.
Ноемврийското утро ме освети още слабо и недъгаво да крача по пустата, паважна улица, която ме отвеждаше по обратния път към казармата, през гробищата. Видях извитите огради и ме налегнаха снощните спомени, тихите гробове, тук-там осветени от свещници, вятъра и този лек като дима звук от цигулка, от който настръхва кожата по ръцете. Спомних си и човека, отчаян, недоспал, как уморено дреме върху същия гроб с цигулка под шубата, изстискан от нощта.
Сега на дневната светлина, гробищата не изглеждаха така страховити. Крачех и се оглеждах, за да не пропусна мястото. Ето, вече виждах изкривената чешма, където на Задушница се извиваше дълга върволица от хора, по-нататък, в следващото гробно поле, под гъстите дървета се издигаха еднаквите гранитни паметници, които бях зърнал в снощната тъмница. Значи, бях близо! Огледах се набързо като крадец и увеличих крачките, напряко през гробовете. А те и осветени, навяваха тъга.

Видях го отдалеч и го познах, сякаш съм го посещавал и през деня. Пресен гроб, на няколко дни, посипан с черна пръст, като могила. Спрях, не смеех да го приближа, исках просто да го разгледам отстрани и да си продължа пътя. Стрък цветя, вече няколкодневни клюмаха в кристална ваза под висока, паметна плоча, толкова бяла, че приличаше на скален къс и проблясваше. Посещаван гроб, изпотъпкан от следи, безредни, безформени, някой по- дълбоки, явно от приклекнали да плачат хора, други съвсем плитки, на тези, които бързаха да избягат от тъгата.
Приближих в мрачно любопитство и първо видях мястото, в краката на мъртвеца, където снощи бе приседнал човека с цигулката. Тясна вдлъбнатина, а пръстта изглеждаше като изметена от шубата му.
Тогава погледнах снимката върху плочата, малка снимчица, в продълговат овал. Беше снимка на момиче, деветнадесет годишно, с прави руси коси и очи, прекалено тъмни и живи за това бледо лице, така красиво напрегнати да се взират надалеч.
Отдолу, с красиво изписани букви, длетото бе издълбало
„ МИЛО МОМИЧЕ...СЕГА ТИ СВИРИШ ПО- ХУБАВО ОТ ВСИЧКИ...”
Усетих как и моите рамене се отпускат, също като на човека с цигулката. Настръхнах, исках да се махна от това тъжно място. Тръгнах по тихите алеи в някаква посока....
Срещнах цигуларя отново, една нощ в самият край на зимата. Крачех замислен по алеята между гробовете, когато чух звука от цигулката. Пристъпих по- уверено и видях светлината между клоните. Той свиреше отново! Там, седнал в краката на русото момиче. Приближих се по- близо, съвсем близо до приведеният му гръб, до слабите рамене, вехтата шуба, подвитите кичури коса. Застанах мълчаливо до гроба, той почувства чуждото присъствие и ме погледна, без да спира да свири. Имаше големи, тъжни очи и младо лице, което сякаш се бе състарило за един миг, опустошено лице, с черти омекнали от тъгата. Той заговори, а аз се изненадах от твърдостта на гласа му:
- Бяхме двама приятели, влюбихме се в нея едновременно.. по-скоро той се влюби, а аз вече я обичах...много я обичах, господине...а тя...тя избра него... избра го, а той...той ли?...той й се насити бързо...бяхме все заедно...тримата.. не можех да ги оставя сами, но виждах как той охладнява постепенно...а тя сякаш все повече го искаше...така си беше, господине..аз много я обичах, господине...беше цигуларка...затова никак не се отказвам да идвам..да й посвиря!
Протегнах ръка и докоснах рамото му. Той продължи да говори в мрачен унес:
- Тя умря, господине...той я забрави бързо и сега гуляе...той гуляе, сякаш никога не я е имало, а аз идвам честичко да й посвиря!
Тръгнах бавно по пътечката, а той спря да свири. Чух го да ме пита с отчаян глас:
- Мислите ли, че съм луд, господине?
Забързах, сега без да подбирам пътя си над занемарените плочки. Исках да избягам от тук. Като от място, където могат да ти направят непоправима магия. Тичах, тичах без да се обръщам....
....Дядо свършваше да разказва, подсвирваше съвсем не на място след толкова много тъга и се умълчаваше, за да погледа врабците из двора......
Много години по-късно, когато него го нямаше, а аз се бях превърнал в едър мъж, ми се случи да се влюбя в едно красиво момиче, музикантка. Загубих си ума и прекарахме много хубави вечери под светлината на ароматните свещи, които тя толкова обичаше. В една такава вечер, когато смятах че вече сме се опознали достатъчно й разказах гробищната история. Историята на младото момиче и цигуларя, спомена, за която бе преследвала дядо през целия му живот, а мен бе карала да настръхвам. Изслуша ме, прекрасна и възбуждаща до лудост под блясъка на свещите, красива, но непостоянна, простовата, малко нечистоплътна, после се разсмя:
-Много луди хора има, миличък... да свириш на цигулка...в гробищата... през нощта....каква глупост!
После дълго се смя на глупостта на този среднощен, гробищен цигулар. Пред моят празен поглед.

К Р А Й