автор: PostScriptum

Пристигнахме по тъмно, а бях оставил ключа от селската ни къщата при съседа Гошо. Спрях колата и тръгнах към оградата му. Трябваше да отворя вратата на двора им много внимателно, щото изскърца ли, кучето им, доберманът Добри, само това чакаше.
Обаче портата изскърца така зловещо, че настръхнах и спрях. Добри можеше да е вързан, както обикновено през деня, но можеше вече и да е пуснат по двора за през нощта.
Вглеждах се мъчително в тъмното, доберманът можеше да дотича всеки миг. Не се чуваше нищо и не че това беше особено утешително, но реших все пак да отворя вратата предпазливо и да влизам. То аз и нямах избор – трябваше да взема ключа, за да си отворим у нас. Всъщност, трябваше да измина само десетина метра от оградата до къщата на Гошо. Помислих си даже да го извикам, но синкавата светлина от прозрците показваше, че те гледат телевизия, звукът се долавяше чак при вратата, та нямаше никаква надежда да ме чуят. Обаче Добри щеше да ме чуе, ако се развикам…
Не, спасението беше да се движа тихо.
Поуспокоен от тишината продължих много внимателно да отварям вратата. В този момент от колата долетя глас:
– Хайде, бе, какво чакаш?! Няма ли да влизаш…
Замръзнах – само това липсваше! Аз имах вроден страх от кучета и само мисълта за добермана ме парализираше. Само лая му да чуя ми стигаше...То не беше точно лай, нито пък вой – получаваше се нещо заплашително и зловещо. Чуваше се едно „Уау-у-у-у-у …уау, уау…уау-у-у-у”, като че ли Добри зовеше някого и му пращаше воя си далече, далече. А като не получеше отговор, изчакваше малко и пак пронизваше нощната тишина.
Доберманът беше едър като теле, та и гласът му сякаш идеше от преизподнята – издълбоко и тайнствено. През деня, само някой да се подадеше през портата на двора и Добри се изправяше тромаво, разтърсваше синджира, с който бе вързан и, като гледаше изпитателно, пролайваше предупредително един-два пъти. Ако посетителят не замръзнеше мигом обаче, лаят му ставаше настървен, а синджирът се опъваше до скъсване. Вярното решение беше да не влизаш.
В тъмнината се виждаха само силуети, едва очертани от светлината на телевизора в къщата. Отворих най-после вратата и запристъпвах бавно, така че да мога бързо да се върна, ако чуя нещо… То ако чуех синджира щеше да е добре, но ако доберманът беше пуснат, оставаше само надеждата да се е запилял някъде по големия им двор. Имах и слабото успокоение, че някой можеше да отвори вратата на къщата…
Вече бях изминал половината разстояние, почти до ореха и реших да се забързам. Тогава го видях – то вярно, че на страха очите са големи – но силуетът беше на истинско баскервилско куче.
Заковах се на място и втренчих поглед, готов да хукна нанякъде. Обаче силуетът не мърдаше. Стоеше и не мърдаше…
– Айде бе, какво става с тоя ключ? – пак се чу откъм от колата, този път по-силно.
Направих две крачки, а силуетът се раздвижи. Обаче никакъв глас... Спрях, а силуетът пак мръдна... И изсумтя – в началото леко, а после по-силно…
Беше телето на Гошо.
Въздъхнах… Все пак телето не бе доберманът. Но Добри беше някъде наоколо.
Изтичах до къщата, влетях вътре и стреснах Гошо и жена му:
– А, ама вие дойдохте ли си?! – учуди се Гошо – Мислехме, че няма да идвате тая вечер… И кучето е отвързано вече…
– Значи имало е защо да ме е страх…
– За страх си е! Особено вечер Добри е опасен, може да направи беля… Ама ти защо влизаш направо, а не викнеш, бе, човек?
Какво можех да обяснявам… Взех ключа от къщата ни и излязох, но този път Гошо ме изпрати до портата.
Добри така и не се появи.