автор: anonimapokrifoff

Баща ми е мъртъв, а баба не плаче –
раздира гърдите й вой на вълчица.
От вчера съм малкото свито сираче,
но вкъщи ще нося все само шестици.

Снегът съвършен е, небето е сляпо –
към гроба пристъпвам аз с нови ботушки.
Прегърбват се свещите, скръбно се стапят.
И двамата с брат ми сме, мамо, послушни.

Защо ми изхвърлихте стария Пижо?
В ковчега при татко ми щях да го сложа.
Разплакани хора край мене се нижат,
търкалят се думи с ожулена кожа.

А баба ми Господа свой не упреква,
удавя се стонът й в градската врява.
Прекръствам се винаги, видя ли черква,
но помня мига, в който спрях да Му вярвам.