... и те губя – така,
както чезне пътека в тревите,
както птиче в ръка
в миг се рейва – лети в далнините,
както сетният лист
от дървото наесен се стелва
и от извора чист
си отива момичето с делва,
както рибка във вир
от рибарина хлътва в подмола,
както псето синджир
къса, хуква – и бяга от кола,
и черковният звън
кротко глъхне над моите мощи,
аз те губя – насън
в черен ден и светулкови нощи.
Да вървя – но къде,
как да вярвам отново на птици?
Сякаш бяло перде
пада в моите слепи зеници.
Ние бяхме деца,
озарени от пролетни мълнии.
И рисувам слънца –
и дано някой ден да се съмне.