автор: ruslina

Веднага го забелязах. Дългата оранжева роба на тези индийски монаси се набива на очи отдалеч, но не беше само това. Наоколо можеше да забележиш много оранжеви дрехи. Този задържа погледа ми и ме разсмя. Нещо в него ме накара да го разглеждам дълго, внимателно и с удоволствие. Имаше визията на истински гуру с дълга прошарена брада и малки остатъци от сиво-бял къдрав парчем върху олисялото теме.

Иначе излъчваше нещо детско и с тази млечно оранжева дълга и широка като нощница дрешка ми изглеждаше като току-що измъкнало се от леглото детенце, което притичва да си купи нещо сладичко и пак ще се мушне под завивките.
Беше около 7 сутринта. Часът, когато магазинчетата на търговската улица около моста Лахман Джула до Ришикеш, тъкмо отварят. Най-ранобудните търговци бяха вдигнали вече металните щори пред бараките си и усърдно лъскаха мръсотията, която тук няма изчистване.
Тъкмо бях свършила сутрешната си медитация, която в ашрама Крия Йога започва в 5.30 часа. Дишах, както ме беше научил гуруто на ашрама, през всичките си чакри и по „правилен начин”. За 2 седмици откато влязох в ашрама, бях спряла цигарите, но два дни преди този ден запалих отново. От предишен опит си знам, че запаля ли една, скоро ще посегна и към втора. Първо по 1-2 на ден и така постепенно, докато неусетно стигна състоянието на потребност отново. Все още не бях го стигнала и се утешавах с мисълта, че една-две цигари със сутрешен индийски чай с мляко, всъщност са нещо безобидно и щом ги искам, имам право да се насладя на утрото в Хималаите до свещените води на Ганг по начин, който ми харесва. Общо взето се наслаждавах пълноценно на гледките около себе си. Не мислех за нищо, наблюдавах хората и те мен. Веселото „старче” в оранжево си избираше нещо, бъркаше в невидимите джобове на „нощницата” си и се разплащаше с продавача. Не знам кога точно ме е забелязал и той, но в един момент погледите ни се срещнаха. Той се засмя сърдечно и ми помаха за поздрав. Отвърнах му със същата сърдечна усмивка и кимване.
На следващата сутрин, след като бях видяла веселия гуру в оранжева „пижама”, повторих ритуалното пиене на чай с цигара в близкото кафене на улицата. /В ашрама естествено не се пуши./ Тъкмо свърших с чая и станах да си тръгвам, иззад завоя на стръмната уличка почти пред мен се озова отново белобрадият мъж със същото оранжево сияние около себе си. Сякаш вече бяхме стари познати. „Добро утрооо!”, провикна се весело той. Същата радост от срещата изпитах и аз. После съвсем естествено решихме да споделим чаша чай и да поговорим.
Забелязах Ви вчера веднага, каза индийският монах. Изглеждахте толкова щастлива, засмяна, докато пиехте чай там отвън и се наслаждавахте на цигарата си. Помислих си: Ето една жена, която наистина се радва на живота и света около себе си. Днешната ни среща затвърди мнението ми, че не случайно се виждаме отново. Явно Естеството иска да се срещнем и затова ви поканих на чай и да поговорим.
Естествено бях поласкана – един Посветен, пред който местните се покланят, а някои дори се впускат да паднат пред нозете му, макар че той нежно ги спира и изправя, този специален човек беше готов да отдели от времето си за мен. Нямаше как да не забележа, че все пак внимателно подбираше мястото, където да седнем за чаша чай. Не можеше да си позволи просто така като мен на открито, пред погледите на всички любопитни да седне в кафене. Разбирах, че трябва да спазва определено поведение, което се очаква от човек с неговото положение. Избрахме малко кафене леко встрани от основния поток от хора и седнахме в дъното.
Светлината веднага ме погълна. Засмените му очи бяха всъщност толкова маслинено тъмни, че не можех да различа зениците. Преди да започне да отговаря на сериозните ми въпроси за кармата и прераждането, ги затваряше за няколко секунди, сякаш потъваше някъде в дълбокото, откъдето извира знанието, след това ги отваряше и започваше да говори. Възхитително ораторско майсторство. Държеше събеседника прикован към словото и не изпускаше контакта на очите. Искаше във всеки момент да е сигурен, че всяка дума отива на място. Тъй като английският ми все още не е толкова богат, често се спъвах в думи, които не разбирах. Повтарях ги въпросително и той търсеше синоними и примери, с които да ми обясни още по-добре. Когато мисълта завършваше, още по-дълбоко забиваше очите си в мен и питаше: Ясно ли е всичко? Разбра ли това?
Говореше за любовта, която ни свързва с всяко живо същество и с природата изобщо. Слушах го и си мислех за своя живот, за раните които съм си самопричинала, за тези, които съм причинила на другите неволно, но после съм ги изстрадала двойно повече, за състраданието към другите, което също предизвиква болка в душата ми... Сълзите закапаха от очите ми. За 15 минути успях да му разкажа живота си. Той слушаше внимателно. Накрая хвана ръката ми, задържа я в своята и докато ме гледаше в очите каза: Не слагай болката толкова дълбоко в сърцето си. Няма причина да си тъжна. Този пълноцветен свят е създаден от Бог за нас и той се грижи за всичко. Всичко е от кармата. Но всеки може да „изгори” кармата си чрез любовта. Когато си тъжна и не можеш да намериш решението на някой въпрос, не мисли за въпроса, мисли за Бог и ще усетиш мира и любовта, а отговорите са в теб винаги, абсолютно винаги.
„Ти никога ли не си тъжен?”, попитах. „Никога. За какво да съм тъжен? Това, което трябва да се случи се случва. Ако не се е случило, значи не е трябвало да се случва. Това, което трябва да знам, ми се открива. Аз нямам очаквания, нямам съмнения, нямам страх. Имам само любов и това е съвършеният баланс.” Но понякога може да си тъжен от състрадание, възразих. Нима да видиш някой болен беден просяк не те изпълва със състрадание и не те натъжава? – настоявах аз. „Не ме натъжава. Защото аз знам, че това е от кармата. Не мога аз да я променя, аз мога само да се помоля за него. Само той може да я изкупи и промени.”
Когато му разказвах за живота си, сякаш очаквах да ми даде решение на това, което ме измъчва или да ми се скара строго за това, че си позволявам да пътувам, да правя това, което искам, вместо да си седя у дома до печката, мъжа, непълнолетния си син и дъщеря си. Нищо подобно не се случи. Той ме гледаша все така ласкаво, с любов, пълно приемане и разбиране: Не се измъчвай за нищо. Бог има грижата и той вижда, че сърцето ти е пълно с любов. Тя е винаги там и тези, които обичаме са с нас, дори и когато са далеч.
Защо никой до сега не ми беше говорил така?! Ние сме пълни с осъждане, с мнения, с принципи, с подозрения... Дори и в този момент, заедно с радостта от тази среща, дълбоко в себе си усещах червеите на съмненията и подозренията. Цял живот се бях учила на това – околните, независимо от намеренията им, в крайна сметка ни учат на това – да не се доверяваме напълно особено на непознати. Усещах как в главата ми прелитат въпроси: Какъв е този човек, какво очаква от мен, какво иска? Боже, дано да не може да чете мисли!
Суами Парамахамса – написа името си на гърба на тетрадката, която винаги носех със себе си. Това, че ми даде освен телефонния си номер, но два имейл адреса за връзка, не ме изненада особено. От близо едномесичния си престой в Индия и краткия си опит с ашрами знаех, че суамитата в Индия са напълно вкрак с времето. Суамито на Крия йога ашрама, където пребивавах последните две седмици, в една от беседите си някак между другото спомена, че имал по 500 имейла седмично и макар да му дотежавало, трябвало да отговаря. Е, всъщност не отговаря лично, пишат секретари или хора, които му служат, но все пак... Освен това суамитата пътуват много в страната и извън нея, обикалят света, за да разнасят древните знания. Такава е тяхната мисия. Само дето покрай тази мисия всичко е станало много комерсиално. „Това не са никакви ашрами вече, отсече моят Суами, това са едни къщи за гости, пансиони, в които всичко е направено за туристи и за продан!”
Нямаше как да не призная, че отново казва истината. Наистина ашрама по Крия йога беше един от най-приличните за разлика от много други огромни по площ и супер популярни сред западните и японските туристи, където цените започваха от 700 рупии на ден и стигаха до 1500 и нагоре, което е между 25 и 60 лева дневно. В този ашрам все пак срещу приличните 300 рупии /10 лева/ на ден получавах чиста стая със собствена баня и тоалетна и непретенциозна храна три пъти дневно. Имаше и безжичен интернет. Духовните практики се състояха в двучасови медитации два пъти дневно – сутрин от 5.30 и вечер от 18.30 часа. Имаше и йога курсове два пъти дневно по 1 час, но ако искаш да се включиш в този курс, заплащаш по 100 рупии на час. Все пак и тук имаше уловка, въпреки ниските цени. Още на първия ден след пристигането ми на рецепцията ме уведомиха, че на следващия ден Суами С... ще дава „initiation” /ритуално посвещение/. За целта трябва да купя и да донеса 5 различни плода, 5 различни цветя и...да си приготвя 2100 рупии. Така де, без „инициейшън” как ще правя правилно медитацията и как ще стигам до Бог.
Разбира се, минах през ритуалното посвещение. Записах си надлежно инструкциите как да дишам през всичките си чакри по няколко начина. Гуруто ме докосна по третото око опред и отзад към тила и ми даде роза. Честно казано, повече от половината инструкции не ги разбрах, но затова пък в в ашрама имаше достатъчно хора с много по-продължителен опит, някои от които не за първи път престояват там. От тях научих подробностите за „правилна” медитация.
На курс по йога не ходих, но затова пък с удоволствие се включвах в тъй наречената Карма йога – да се трудиш, да помагаш безкористно и да правиш нещо за другите. Веднага съзрях своето поле за изява в кухнята на ашрама. Там готвеше едно момче, на което понякога доброволно някой му асистираше. Да асистирам не беше достатъчно за мен. Открих непоносимост към някои от подправките в индийскаат кухня, като например много използваният кориандър. Реших сама да готвя постни български манджи, но за да готвя, каквото искам, трябваше и сама да купувам продукти. Използването на чесън и лук в ашрамите е забранено. Така и не ми стана много ясно защо, въпреки че питах няколко пъти различни хора, включително и готвача на ашрама. Всеки даваше някакво свое обяснение. В крайна сметка отделях по около 100-120 рупии дневно за зеленчуци, от които приготвях манджи „по руслински”, тъй като заради липсата на лук и чесън на смея съвсем да ги нарека „български”. Важното е, че обитателите на ашрама /около 30 души постоянно присъствие/ ги харесваха. Това ми беше наградата и стимула да продължа да го правя.
Денят, в който изпих първата си чаша чай със Суами, забравих за ритуалното готвене. Забравих въобще за всякаква друга храна. Исках да пия още и още от този извор на знания, мъдрост и безгранична любов. Уговорихме се да се видим отново към 4 следобед. Той ме покани в къщата, където гостуваше при един стар служител в ашрам. Не бях виждала по-чисто място от тази къща. Макар и възрастен, човекът, който се грижеше за нея, я поддържаше в безупречна чистота. Говорихме часове наред и аз не можех да спра да задавам въпроси, а Суами не се уморяваше да отговаря – за смисъла на човешкия живот, за процесите на трансформация, които протичат във Вселената и в нас постоянно, за прераждането и уроците на кармата, за любовта, която ни свързва с всичко, за баланса, който може да ни даде само тази безусловна любов без очаквания и привързаности към резултата от нашите действия, за гласът на сърцето, който ни подтиква към спонтанни действия и за безкрайната свобода да променяме изборите и решенията си. Понякога спонтанно ме прегръщаше и казваше, че съм пълна с добра енергия и това е прекрасно. Не можех да си представя, че човек близо до него може да е пълен с някакъв друг вид енергия, самият той беше източник на тази безгранична доброта и любов.
В някакъв момент започнах да чувствам неудобство, че обсебвам такава голяма част от времето му. Това беше онзи заучен страх, че може да станем досадни, че не заслужаваме толкова търпение и доброта, че другите си „имат работа” и не е редно да обсебваме толкова много от времето им. Все бях на щрек, че ей сега ще извини и ще каже, че е уморен, че е станало късно... А наистина беше станало късно. Здрачът над Ришикеш се сгъстяваше и очертанията на хълмовете на Хималаите съвсем избледняваха. Казах, че трябва да тръгвам, защото ме е страх от тъмното. Суами ококори веселите си маслинени очи: Страх от какво?! - От това, че в тъмното не мога да държа нещата около мен под контрол, обясних някак сконфузено. Ти нищо не можеш да държиш под контрол, но не трябва да се страхуваш, когато носиш любовта в себе си. Всеки човек и животно ще почувства тази любов и никога, никога няма да ти стори нищо лошо, каза спокойно Суами. Обещай ми, че няма да се страхуваш от нищо и искам да знаеш, че аз ще съм винаги до теб. Можеш да ми задаваш всякакви въпроси, да търсиш помощта ми, аз ще съм винаги до теб. Обещаваш ли да не се страхуваш? – Обещах и почувствах, че ме покрива невидима сила и увереност. Благодарих на Суами за отделеното време. Аз ти благодаря, че ми позволи да споделя с теб своите знания, засмя се беловласият мъдрец и отново ме прегърна на тръгване.
Беше ми казал, че на другия ден ще напуска Ришикеш. Ще прекара няколко дни в близкия по-голям град Харидвар и след това ще продължи към Делхи, където работел по един проект. Бил получил от правителството земя за изграждането на голям духовен комплекс, където ще се изучават ценните практики от всички религии. Той нямаше никакви съмнения, че това ще стане. Попитах го как така е уверен, че ще се получи и точно това е, което трябва да направи. Получих изненадващ отговор: Когато ние решим да напарвим нещо, просто го правим – действаме и нямаме съмнения и колебания как и дали ще се получи, просто вървим напред. Откъде идват идеите?! Откъдето идва и знанието – от Бог. Разликата между тези, на които нещата им се случват и тези, на които не се получават, е, че едните само мечтаят и не предприемат нищо, а другите действат. Силата на мисълта е невероятна, но когато се претвори в действие.
Запомних тези думи. Звучаха в главата ми, докато слизах по улицата надолу към Крия Йога ашрама. И още нещо не ми даваше покой. Спонтанно и някак между другото, докато му казвах колко бих искала да го слушам още и още да мога да му задавам въпроси, той предложи: Ами тогава ела с мен, следвай ме и се учи! – Ама как?! Аз имам задължения, семейство, непълнолетен син...Освен това как ще живея без пари, а и трябва да помагам у дома... Не ти трябват пари, за какво са ти, възрази спокойно Суами. Ще пътуваш с мен, ще спиш, където спя аз, ще ядеш, каквото ям аз...
Звучеше ми несериозно, макар че той имаше все същото ведро и спокойно изражение, докато ми предлагаше това, както и когато отговаряше на най-сериозните ми въпроси. В главата ми забошуваха отново мисли на страх и съмнения. Какъв е този човек, какво очаква от мен...? Това беше на едното блюдо, а на другото се бореха копнежът и срамът от страха и от съмненията. Та нали всеки духовен пътешественик в Индия очаква точно това – да намери своя гуру, който да следва. Неволно си спомних и за библията. Така е казвал и Исус: Искате Царството Божие, оставете всичко и елате с мен и не се грижете нито какво ще ядете, нито къде ще спите или какво ще облечете.
Чак пък Исус!?... Практичното момиче в мен се бореше с гласа на сърцето...
Така неусетно и без страх стигнах до ашрама. Беше ясно, че съм пропуснала вечерната медитация. На кой му пука за една медитация с ритуали, от които нищо не разбирах. Е, наистина бях започнала да чувам отново вътрешния си глас, който ми казваше „Обичам те!” и вероятно точно тази безгранична любов и премане, които ме изпълваха, привличаше, точно нея може би беше усетил и Суами. А може би точно този урок вече го бях научила и трябваше да продължа напред, защото да се обичаш и приемаш, не значи да не искаш да се самоувършенстваш, да спреш да търсиш. Това беше само първата стъпка. Може би един от най-важните и трудни уроци, но не беше последния, в никакъв случай...
Тази нощ заспах, изпълнена със светлина и със спокойната увереност, че утрото ще ми донесе повече отговори отколкото въпроси.
Беше ясно, че сама няма да се реша да тръгна с непознатия индийски монах, колкото и интересно да ми беше да общувам с него. Реших да запозная един приятел, българин, с който си партнирахме в това пътуване, със Суами. Последвалите събития се развиха с шеметна бързина. Докато обядвахме заедно тримата, моят спътник също се прехласна по знанията на Просветления и когато в един момент индиецът го попита какво всъщност търси, той спонтанно отговори: Душевен мир! Суами повтори замислено „Душевен мир?!”, след което ни погледна и отново каза: Тогава елате с мен, бъдете до мен и аз ще ви науча на това, което знам! За моя изненеда българинът каза: Добре, идваме!
За 2 часа събрахме багажа и напуснахме ашрама. С такси стигнахме до Харидвар. Първата вечер Суами ни настани в дома на друг местен индиец, известен като астролог, макар че не останах с впечатление, че разбира нещо от астрология. Възрастният мъж беше сляп. Ослепял още като дете след боледуване. Изглеждаше внушително, направо тръпки да те побият – като от картинка: висок, с високо чело и все още гъста бяла коса, която падаше до раменете. Движеше се с тояжка и две жени прислужваха в големия му дом. Имаше достатъчно стаи за всички. Естествено като гости, не плащахме нищо. Едва на другия ден преди тръгване забелязах, че нашият Суами извади пари и плати на домакина. На втората вечер се преместихме в една огромна 4-етежна къща, която се оказа лятна резиденция на първия министър на щата Хариана. През повечето време от годината палатът е празен и само едно момче, охрана, поддържа сградата. Не разпитвах много откъде и как Суами се познава с министъра, но очевидно беше, че гардът е получил инструкции да предостави къщата на разположение на индийския монах и неговите гости. Всяка от 15-е стаи в огромната къща си беше всъщност самостоятелен апартамент със собствена баня и тоалетна, всичко в мрамор и обзавеждане като за кралски персони.
Бях колкото очарована, толкова и неспокойна, дори леко раздразнена. Какви са тези луксове, да ни впечатли ли иска този гуру? Какво се очаква от нас, т.е. от мен? Да не съм принцеса!...
Суами взе най-скромната стая на първия етаж, която всъщност била стаята на самия министър, останалите са за гостите му. Тази стая се оказа обаче и с най-старетегическо положение – през отворената врата той държеше цялото движение в къщата под контрол. Не можех да не призная, че беше изключително практичен и винаги придвиждаше няколко хода напред.
„Истина е, че вие не ме познавате, но аз ви познавам. Вие си мислите, че ние сме за първи път заедно, но това не е така, ние сме били и преди...” Суами говореше спокойно, сякаш четеше едновременно мислите ми и от някаква невидима отворена книга. Когато започнеше да говори и в мен настъпваше покой – всички мисли от рода на „Какъв е сега този, ама истински ли е?”, че то има толкова щъкащи из Индия мъже в оранжеви дрехи и на всички им викат „суами” или „бабаджи”, всички тези страхове и съмнения изчезваха. Библейски истини и космически закони се подреждаха така просто и логично, като в същия момент очертаваха логиката на живота във всичките му аспекти. Суами заклейми корупцията в ашрамите, продажбата на свещените знания, търговията с „йога”. Йога е всичко, всеобхватно знание и това, което се преподава не е йога, а гимнастически упражнения, защото йога е всъщност начин на живот, повтаряше многократно индиецът. Това обаче тотално разочарова моят спътник , който беше луд по асаните. Суами се смя от сърце, когато българинът седна да му обяснява какво е научил в курсовете по йога. Според него „тези хора си играят с неща, които не разбират, но някои са добронамерени, макар и невежи”.
В министерската резиденция останахме около седмица. След разочарованието си, че гурото няма да започне да се премята като йога инструктор, моят спътник започна да го притиска – ако си истински, напарви някакво чудо. Суами спокойно обясняваше, че няма чудеса, има знания и природни феномени. Той обясни как се случва левитацията, как се случва „рефлекцията” – човек да се появи на повече от едно място едновременно, но каза, че това не са неща, достъпни и нужни на обикновените хора, които живеят обществен живот и той никога няма да направи от тези знания шоу-програми. Ако някакво знание няма да направи животът ти по-добър и да подобри взаимотношенията ти със света около теб, защо ти е това знание? Махни го настрани, не обременявай съзнанието си с ненужна информация!, обясняваше простичко Суами. Човекът, живеещ обществен живот, трябва да отделя по 10 процента от времето си дневно, за да се моли на Бог, това значи по час и половина сутрин и по час и половина вечер. Тази молитва хората наричат медитация. В санскрит всъщност няма такава дума, но тази молитва, т.е. времето, когато човек не мисли за лъстиви светски неща, а само за Бог, това е медитацията. И защо са нужни толкова школи, които вземат пари, за да учат другите как да се молят на Бог? Седни, затвори очи, наблюдавай диханието си, което те прави жив, и насочи съзнанието си към величието на този свят, който е създаден съвършен, за да ти служи и да те радва. Благодари на Бог за всичко прекрасно и за уроците, които си научил. Защото каквото и да се случи в живота ни е добре – ние не знаем, но мъдрата майка природа знае. Просто вярвай и се моли! Това бяха някои от простичките съвети на индийския мъдрец, израснал високо в Хималаите, прекарвал 12-годишни периоди на пълно мълчание и размисъл.
След пълния релакс в министерската резиденция в Харидвар, Суами ни убеди да отидем с него до Делхи, а след това той щял да ни придружи до Дарамасала, където живее Далай Лама. Краят на март в по-голямата част от Индия започват непоносими жеги, които съчетани с многолюдния трафик на хора и коли плюс повсеместната мръсотия превръщат живота в истинси кошмар. Въпреки това се доверихме на мъдреца и поехме към Делхи. Суами имаше многобройни влиятелни познати, големи фамилии със сериозен бизнес или политици благогоевееха пред него и бяха благодарни да прекрачи прага им, да каже няколко думи или да им даде съвет, от който се нуждаят. На гарата в Делхи ни чакаше огромна бяла кола с кожен салон и климатик . Едрият млад мъж, който ни посрещна, беше всъщност собственик на голяма туристическа агенция. За да сложи Суами „свещения си крак” в офиса на семейната фирма, целият персонал стана на крака и се разтърча да ни настани удобно. След минути дойде и бащата на младия мъж. Поклони се на монаха и получи неговата благословия заедно с няколко напътствия за живота и бизнеса. За обеда се погрижи друг заможен мъж, който ни взе с неговата кола, а вечерта ни предостави дома си – огромна къща в предградията на Делхи. Суами искаше да ни покаже истинския живот и традициите в индийския бит. Извън комерсиалността на туристическите места, обикновените индийци третират госта като Господ в дома си. Единствената жена, на която беше позволено да седи в стаята с мъжете, да разговаря и да пие от мъдрите беседи на просветления, се оказах аз. Другите жени в къщата бяха някак невидими – приготвяха вечеря и само на най-старта беше позволено да дойде и да сервира. Домакините отстъпиха най-хубавите стаи на дома си за гостите. 15-годишно момиче и майка му ми показаха стаята и се погрижиха за всичките ми дамски нужди.
На следващия ден Суами ни беше организирал специална програма – разходка до близките села. Той усещаше, че точно тези истински неща от Индия са ми много по-интересни от туристическите обекти. Началото на април се оказа период на жътва в тази част на Индия. Бях много изненадана, че жътвата в тези райони се извършва все още на ръка. От тъмни зори мъже и жени със сърпове сибираха реколтата и връзваха снопи, както в началото на миналия век в България. Животът на селяните в Индия е много труден, отбеляза Суами. Колата навлезе в едно село и спря до група мъже, които седяха на столчета край едно наргиле. Най-старите се редуваха да пушат от наргилето и говореха, а по-младите слушаха. Нашето присъствие като магнит за десетина минути предизвика истински митинг. Неизвестно как новината за присъствието на Суами и двама чужденци се разпространи светкавично и хората се струпаха. Някои поискаха благословия от мъдреца, падайки в нисък поклон. Една сърцата възрастна индийка започна да говори нещо на хинди, гледайки към мен. Суами превеждаше смеейки се: Ти си от далечна страна, водиш различен живот, но ние сме сестри. Ела в дома ми, сестро! Виж моят живот, бъди мой гост. Всичко мое е и твое!”, това говореше жената. Прегърнах я и тя ме прегърна, после ме поведе към една от близките къщи. И други хора тръгнаха с нас. В бедният индийски дом имаше малък олтар в дъното на най-голямата стая. Старата индийка ме държеше за ръката, а младо момиче отиде до олтара, взе някаква купичка с цветна боя и зърна ориз и постави цветна точка на челото ми в областта на третото око. Попитах какво е това. „Пуджа, пуджа”, обясняваха жените.
Суами не дойде в този дом. Предпочете да остане на улицата до колата и мъжете. Когато го попитах защо не влезе в дома на тези мили хора, той спокойно отговори: Така го почувствах. Не влизам във всяка къща. Има и друго, което вие не знаете за индийската традиция, която е много силна по селата и в по-необразованите райони. Ако бях влязъл, тези хора щяха да се впуснат да измият нозете ми и след това да пият водата, за да може моята сила винаги да бъде с тях. Не мога да разпилявам силата си за всички, но мога да се помоля за тях...
Беше време за обед. Ние никога не знаехме какво следва в плана на Суами. Всъщност трябваше ми известно време, за да разбера, че обикновено той нямаше план – оставяше всичко в ръцете на Бог, но същевременно със своята бдителност и високо развита интуиция сграбчваше възможностите, веднага щом ги съзреше. Но това не беше всичко, той и създаваше възможности нещата да се случват по радостен за всички начин. Най-голямато му радост беше винаги да вижда усмихнати и щастливи лица около себе си. Дори когато ги съзреше на улицата, засияваше в усмивка и питаше: „Хепи?” Естествено получаваше добрата енергия и усмивки обратно.
Като с невидима ръка всичко някак се подреждаше. Спряхме до една автомивка. Собственикът ни покани да пием чай и цялата работа в малката фирма спря, за да могат всички да седнат и да послушат мъдрите слова на Суами. Докато пиеше чай, хималайският гуро просто отвори уста и започна да говори за „абсолютната истина”, за космическите закони, които не се променят и за необходимостта от дълбокото им разбиране, за да бъде животът по-добър. Собственикът на автомивката предложи да посетим дома му в близкото село, където да обядваме заедно със семейството му. Предупреди жена си по телефона, че идва със Суами и гости и жените в къщата вече се бяха разшетали да приготвят храна, когато стигнахме.
Докато всички останали сядаха на столове или на възглавнички на пода, Суами винаги сядаше на голямо легло, което задължително се намираше в средата на всяка стая, където ни канеха. Той сядаше в поза „лотус” и всички вперваха очи в него, за да пият от мъдростта. Един индиец каза, че санскрит бил езикът на Господ. Истина ли е това, попита моят спътник. Мъдрецът поглади бялата си брада и поклати замислено глава. „Господ няма „език”, той говори и разбира всички езици на човеците, защото разбира езика на душата. Можете да му се молите на който език искате, той ще ви чуе. Хората говорят така за санскрит, защото древни знания са записани и съхранени на този език. Но такива древни знания има записани и на други езици.”
Моят спътник, който имаше някакъв комплекс от „провинциализма” на България и предпочиташе да слуша, говори и чете на английски, заради богатството на този език. Продължи да настоява, че все пак човек можел да се изразява по-пълноценно на по-богати езици, какъвто е английският например. Суами го стрелна първо със строг поглед, после съвсем благо му каза: За тебе, най-добрият език да общуваш с Бог е езикът на твоята майка, т.е. българският. За молитвата не са ти нужни много и сложни думи.
Семейството сложи на масата каквото има. Майката на дома сервираше на Суами, а младо момиче притичваше с топлите „чапати” /индийски безквасен хляб с вид и размер на палачинка/. Очевидно друга „невидима” жена шеташе през това време в кухнята и печеше чапатита. Моят спътник набързо изкоментира на ухото ми, че това младо момиче било най-хубавата жена, която бил виждал в Индия. Покрай коментара за очите, косити и устните й, не пропусна да отбележи, че имала изящно тънки глезени.
Домът, в който гостувахме, беше точно срещу входа на храма на селото. Предложиха ни да го посетим. От учтивост Суами влезе, но не спря пред никой от олтарите на индийските божества, нито влезе в главната зала на храма. Разходи се набързо като животинче в клетка и още по-бързо намери изхода отново. Стопанката на дома ме хвана за ръка и ме представи на главните божества. Пред олтара на божествената съпруга на Вишну, Лахшми, пазителка на дома и на икономическата стабилност, хората оставяха пари. Да не остана назад от другите, пък и за „всеки случай” и аз сложих 50 рупии. /В интерес на истината няколко дни по-късно намерих на земята 50 рупии./ Жената ме вкара и в главния олтар на храма, където в средата имаше статуя с навика около голямо яйце кобра. Повторих ритуала, който жената ми показа с докосване на върха на яйцето, главата на кобрата и ръба на съда, в който се намираха. Тя не говореше английски и не можеше да ми обясни какво означават ритуалите, но някак си с душата си ги разбирах – това бяха женски ритуали за измолване на благословия и защита над дома и семейството.
В снимките за спомен на тръгване, младото момиче изчезна, когато в кадъра се подреди и моят спътник. Суами обясни, че това момиче е дъщеря на стопаните и за нашето гостуване те са направили голям жест като са й позволили да ни сервира. Обикновено на младите жени не е позволено да се появяват пред гости от срещуположния пол. Забелязах, че стопанката на дома сложи някакви пари в джоба на Суами. Започнах да разбирам, че за разлика от нашите християнски монаси, които получават заплащане, тази пътуващи просветени индийци всъщност нямат никакви доходи, те не искат и не очакват нищо за това, че споделят с другите своите знания, че дават съвети, когато им ги поискат, а хората тук имат културата да се грижат за тях. Суами споделяше всичко, каквото има с другите, той не мислеше за утре, знаеше, че за това утре се грижи „организаторът на всички организатори”. Даваше с радост и когато някой искаше да направи нещо за него, умееше тихо и смирено да каже „благодаря” и да позволи на доброто да се прояви.
„Той има добро решение и съвет за всеки проблем”, каза ексминистърът на икономиката на Индия, когото посетихме същия ден в късните следобедни часове в специалния правителствен дом, където обикновено отсядат политици и държавни мъже, които не са от Делхи и им се налага да пътуват. Това беше една от малкото сгради, в Индия, които видях да се охранява с видеокамери и въоръжени униформени мъже. Държавният мъж уведоми охраната да ни пусне и ни отведоха до стаята му. Повечето от разговора между двамата се водеше на хинди и не разбирах нищо, но можех да видя с какво внимание и благоговение политикът слуша Суами. Разбирах и че докато говори сериозни неща, духовният учител често се шегува и смее, защото обича и хората около него да се смеят. Както и на други места, той ни представи като негови гости и хората ни приеха безрезервно – щом Суами ни е допуснал до себе си, за тях това означаваше, че трябва да ни третират със същата почит и уважение, с които се отнасят към него.
Вечерта се прехвърлихме в лимузината на друг индийски бизнесмен, който ни предостави свой имот, за да останем колкото искаме. Това беше един голям необитаем апартамент в покрайнините на Делхи в нова луксозна сграда. Комплексът беше в процес на изграждане все още, но имаше ограда и денонощна охрана на входа. Въпреки луксозното обзавеждане, жилището беше доста мръсно и неподдържано. Личеше си, че в него не е живяно изобщо. А мръсотията идваше от папелта, с която тук беше невъзможно да се пребориш и заради сухия и горещ вече сезон и заради продължаващото строителство наоколо. Имаше три бани с тоалетни, но двете от тях бяха напрактика неизползваеми, защото им трябваше още довършителен ремонт. Мивките, душовете и ваните бяха инсталирани, но все още с опаковките по тях.
След вечерята, която бизнесмена ни даде в собствения си дом, Суами разпредели помещенията в апартамента, който щеше да бъде наш дом за следващите няколко дни. На мен предостави най-чистата и добре обзаведена стая със спалня, за спътникът ми определи друга стая, в която имаше две легла, но за да не го притеснява, взе само дюшека и чаршаф от едното легло и самият той се настани на най-неудобното място на земята в хола, откъдето минаваше цялото движение из жилището. За следващия ден Суами обяви 24-часово мълчание. Това беше част от обучението ни. Няма да разговаряме помежду си, няма да имаме контакт с очи, само да наблюдаваме мислите си в пълна тишина. Беше забранено и четеното на книги и писането. Да останем насаме със себе си и да видим как работи съзнанието ни.
И без това исках да се отделя 10 дена в пълно мълчание в някой ашрам, така че това упражнение беше добър начин да изпитам себе си. В апартамента нямаше интернет връзка, така че моят спътник, който имаше нужда от ежедневна връзка с близките си, започна бързо да се изнервя. Виждах, че уплътнява деня си с четене, писане на компютъра и изпращане на смс-и. Към надвечер проведе и няколко телефонни разговора. Суами не разговаряше с нас, но се грижеше да получаваме купичката си с плодова или зеленчукова салата. Оставяше я до врата на стаята на всеки от нас и почукваше леко, след което изчезваше.
Въпреки че ми беше интересно това изпитание, нямах търпение да изтекат 24-е часа и да започнем отново да говорим, т.е. Суами да говори. Третата сутрин в апартамента обаче ни донесе неприятна изненада. Водата беше спряла. Жегата, пепелта и отдалечеността на района от магазини, си беше вече истинско изпитание за нервите. Спътникът ми стана направо агресивен: „Какъв Суами си ти, как можа да ни доведеш на такова място, не стига че мръсно и пепеливо, ами сега и вода няма, няма интернет, няма магазини. Ако беше истински гуру, щеше да дойдеш предварително с астралното си тяло и да видиш какво е положението.” В книгата, която четеше българинът „Автобиографията на един Йога”, се разказвало за много свръхестествени способности. Гурото отивал и изследвал мястото, където трябвало да отиде негов ученик. Суами поклащаше глава – повечето от тези книги се пишат и издават за пари и 90 процента от написаното не е истина.
Въпреки нападките и постоянния опит на българина да го въвлече в интелектуални спорове, индийският мъдрец остана спокоен и търпелив. Дори беше прекалено търпелив с нас. Знаех, че има силата да се разгневи и да ни посочи вратата, но не го направи. Виждах обаче как на практика моят спътник пие от енергията му и го залива с негативизъм. Тази негативна енергия започна да изсмуква и мен и, както се е случвало и друг път, се прояви в силно главоболие. Седнах срещу Суами и промълвих, че имам главоболие. Знаеш ли от какво е, попита той. От негативната енаргия, отговорих. Той поклати утвърдително глава: „Точно така...” Първо хвана ръцете ми и натисна няколко точки по тях. Почувствах, че кръвта ми се радвижи. После задържа дланите ми в своите и усетих, че ми отдава от своята добра енергия. Болката започна да изтича на тласъци. Накрая ми показа една мудра, при която пръстите на ръцете ми оставаха свити в юмрук, като палецът беше в средата на дланта и с върха си натискаше основата на кутрето, а останалите 4 пръста го обвиваха. Седни на фотьойла, отпусни се и затвори очи. Дишай спокойно и се опитай да останеш така поне 20 минути, посъветва ме гуруто. При толкова силни медикаменти, с които съм свикнала да боря убийстваните си главоболия, бързината, с която болката изтичаше от тялото ми, беше истинско чудо.
С всяка изминала минута нервността и словестната агресия на моят спътник се увеличаваха. Той демонстрираше пълно неуважение към Суами. Въпреки добротата и мъдростта, с която ни беше щедро обдарил мъдрецът, дълбоко в себе си и аз все още чувствах някаква бариера да се доверя напълно. Какъв беше този страх и тези дълбоко вкоренени предразсъдъци. Макар да не одобрявах повечето от нещата, които българинът правеше и говореше, все пак той беше от моя свят и знаех какво мога да очаквам от него, как да се защитавам, в какво да му се доверя. Суами продължаваше да бъде загадка, която ме държеше нащрек – точно такъв човек в живота си не бях срещала и по всички заучени модели за оцеляване в обществения живот, аз се опитвах да открия „уловката”. Спътникът ми реши, че на следващия ден заминаваме за Дарам Сала, на Север, в Хималаите, където живее Далай Лама и където климатът по това време на годината е далеч по-приятен. Суами беше казал, че ако искаме да ни придружи, той ще дойде с нас. Исках, разбира се, но и двамата със спътника ми вече бяхме започнали да разбираме, че да поканиш Суами да остане с теб, означава ти да се грижиш за неговите физически нужди. Аз не съм съгласен да плащам нищо, отсече моят спътник. Говорехме на български, да не разбира индиецът какъв срамен и обиден за него спор водим. Да поема сама разходите на Суами, ми се струваше непосилно, но и не бях сигурна дали той изобщо очаква нещо от нас. Накрая българинът му обясни, че тъй като не можем да си позволим да поемем разходите му, ще си купим билети за утре, а ако той иска и има възможност да дойде в Дарамсала, ние ще се радваме да го видим отново. Благодаря ви, че мислите по този начин, че трябва да се грижите за мен, но моля ви не слагайте такива страхове и условности в своето съзнание. Аз нямам никакви очаквания и никакви изисквания. Каквото и да стане, става по Божията воля и каквото и да стане или да не стане, все е добре, каза спокойно мъдрецът. Вървете! Ако мога и аз ще дойда, ако не мога да дойда, искам да знаете, че ще съм винаги до вас.
Аналогията с Исус и крехката граница между „Осанна” и „Разпни го!”, неизбежно нахлуваха в съзнанието ми. Значи, докато споделяше с нас комфорта на министерската резиденция и благодатта на хората, които го почитаха, можеше да го следваме?! При първото неудобство, най-голямата част от което той понасяше, вече е само някакъв стар дърдорко, така ли? – изкрещях гневно на моя спътник, когато излязохме на улицата, за да отидем на пазар. За тебе може и да е Суами, за мен е просто някой който говори добре и с когото мога да упражнявам и обогатявам английския си, отсече безцеремонно българинът. Не виждаше ли, че това е единственият човек и не просто човек, а Просветлен, който не поиска нищо от нас, а през цялото време само ни даваше. Знанията му нямаха материално измерение, но и чисто материално, докато на всеки ъгъл в Индия всякакви самозвани търговци на „духовност” продаваха всичко, заедно със сертификати за „духовни знания”, това беше единственият човек, който не само ни учеше с всяка дума и със самото си присъствие, но и буквално плащаше заради нас. Раздаваше се до последната частица с всичко от себе си.
Суами нямаше друг отговор на въпроса „Как си?”, освен „Отлично се чувствам, винаги съм щастлив, винаги свеж!” Когато се прибрахме от пазар последната вечер в апартамента в Делхи, го заварих да лежи на постелката си на пода. Спеше или поне се правеше, че спи, за да не му се налага да влиза в нови безмислени разговори. За първи път от десет дена го виждах някак изсмукан. В този материален свят вероятно не можеше напълно да се защити от агресията на негативната енергия, както горе в Хималаите, в пещерата, където, както казваше, неговият мастер го отгледал като принц. Затова обикновено подбираше хората, на които да се раздава. С нас може би направи грешка. А може би знаеше повече и затова беше приел волята свише да ни дава от себе си.
Докато го гледах спящ в йогийска поза, изпитах огромно състрадание и безгранична любов – точно тази, която не познава страх, не познава предразсъдъци и дистанции. Сервирах храната, която бях купила от заведение за бързо хранене. Само като я погледах и разбрах, че е истинско бедствие за неговия начин на живот. Суами се подчини като малко дете на поканата ми да вечеря и дори се насили да хапне. Но не му спореше с храната. Когато видя колко виновна се чувствам заради неподходящия избор на вечеря, тихо каза: Знам, че си купила и приготвила това за мен с много любов. Ако нещо е с любов, дори и отрова да е, пак е като амброзия. Няма да ми навреди.
Суами прегръщаше хората. Мене по-често от другите, но аз винаги усещах, че слагам една преграда от страх да не усетя мъжка лъст в тази прегръдка. Тази вечер го прегърнах с цялата си безгранична любов, за да му дам от своята сила и добра енергия. Когато ме целуна по челото и очите, отвъд всичките си предразсъдъци разбрах, че в тази, точно тази любов няма похот, няма „задни мисли”, има само пълно приемане и вселенска благодат.