автор: galiakara

То не беше ден, то не беше чудо!
Има дни, в които човек трябва да си седи вкъщи, да си чете в нетчето, да си гледа телевизия и да му е мирна главата.

Решихме да отидем за риба. Бяха ни втръснали до смърт предизборните бълвочи по телевизията. Имахме нужда от проветрение. А къде по-добре може да се освободиш от наслоеното напрежение, ако не с пръта в ръка, на брега на морето... Само там напълно `изключваш`. Главата ти се изпразва тотално от съдържание и се чувстваш лек като перце...
Събудих се по- рано и от петлите. Не че тук, в скапания град се чуват петли, ама си спомням куркулигането им... от детските си години още... Мерак, бе човек! Гледам часовникът, показва четири без десет. Брей, нещо раничко не е ли? Ама то нито да станеш, нито пак да се опиташ да заспиш. Онова червейче отвътре мира не ти дава. Сварих едно голямо джезве с кафе и тъкмо да го налея по чашите, пустото джезве ми се изплъзна от ръката и бам в мивката. В сутрешната тишина, прозвуча като бомба... Изгубих и сума ти време да чистя. Хайде после наново- следваща доза.
Чакай- рекох си- да използвам нощната енергия и да включа една пералня на кратка програма. Докато си пиех кафенцето и се прехвърлях от сайт в сайт, дрешките бяха готови. Излизам на балкона. Мятам ги една по една на простора и хоп, дънките на моя решиха да посетят тротоара. Бързо слизам с асансьора. Изплаквам ги наново.
Сядам отново на компа, гледам - няма икона. Самоизключил се. Е, щом е така, ще взема с нещо друго да се занимавам- сърдя се аз, все едно, че на него правя на инат!
Чувам, моичкият се е събудил. Кафенцето му е готово. Чака го на външната масичка. Още не беше се съмнало и той в бързината си, така се халоса в нея, че кафето отново се оказа на пода. Добре че този път - улучи мозайката! Е, дяволчета ли има днес в това кафе! Хваща ме нервен смях. По-добре да се смея, отколкото да се ядосвам! Пък и придвидливо сварих двойна доза, така че ще му налея от остатъка.
Събираме си такъмите и тръгваме към паркинга, който е на около 500 м. от блока. Подпали мъжът ми колата и тъкмо да тръгнем, се сети, че е забравил чантата с документите. Аз, като по-млада, изприпках да я взема. Натискам бутона на асансьора, не реагира. Свети на червено. Чакай бе, нали преди 10 минути слезнахме с него?! Кога успя да блокира?! Ща не ща се качвам до третия етаж. Било полезно за сърцето, разправят! Не знам колко е вярно, ама на мене въздухът ми излезе...
Вземам чантичката и потеглям обратно. Вече трябва да внимавам във всичко, че явно не ни е ден! Тъкмо си го помислям и на булеварда, незнайно откъде изфучава точно пред носа ми един мотопед! За малко да ме събори! Ега ти и работата! Дали да не предложа на моичкия да се върнем?! Че както е тръгнал денят... Не искам обаче да му "вдигам кръвното". Той, завалията до късни доби снощи меси стръв и разни хранилки... Как да му намекна, че днес, най-вероятно риба няма да хванем...
Докато се доберем до морето/на около 10 км/, всичко мина нормално, ако изключим, че колкото светофари имаше по пътя / най-малко 30/, един не улучихме на зелено. Абе, човек, казвам ти, като тръгне наопъки, не можеш да намериш лицевото, пък ако щеш по дупе да се сурнеш!
Нейсе, поне читави пристигнахме до мястото. Хайде, може пък тук късметът да се завърти! Да бе! Още с първото хвърляне, кукичката ми запецва някъде и се налага да скъсам кордата. Е, кажи сега как да успокоиш нервите си?! Седим час, два- нищо! Не кълве, пущината! Що захранка хвърлихме, що нещо...
По едно време, изведнъж дърпа и плувката изчезва! Сърцето ми се разтупка! Най- после! Засичам, вадя и какво да видя- едно малко попче се кипри на кукичката... Брей, да му се невиди, откъде толкоз сила, та дърпа като тристаграмова риба?! А, няма да те върна! Ти си ми първият улов днес! Ще те задържа за късмет! - казвам си аз и го прибирам в найлонче.
Моят ми се смее! Защо ти е една рибка? Тя поне по-голяма да беше...
В този момент му кълве и той забравя за мен. Изважда едно хубаво парче кефал. И тъкмо гордо се усмихва и се опитва да го откачи от куката, като скача оня ми ти рибок, изплъзва се от ръцете му и хоп- обратно в царството си...
Мъжът ми ме поглежда изкъсо, все едно, че аз съм виновна. После започва една плеада от цветущи фрази. Споменава майки, дяволи и каквото още му дойде на ум...
Кибичим още няколко часа безрезултатно и решаваме да си тръгнем. Добре че, като придвидлива домакиня, си бях сготвила манджица за обяд, иначе и гладни щяхме да останем. Пихме по едно узо за успокоение на измъчените си рибарски души и се посмяхме от сърце на къръшкия си ден.
Има една мъдра приказка: ` На рибаря десет пъти паницата празна, един път- пълна!` Най- сигурният начин да ядеш риба, е да минеш през магазина!