автор: sia

Емил беше един от първите ми болни клиенти. Още нямах и две години
като адвокат, бяха ме извикали да го защитавам служебно.
Зависим от наркотици, беше извършил няколко кражби, беше си признал.
Майка рускиня, учител, баща му българин, починал. Висок и слаб.
Приличаше повече на руснак. Винаги съм имала особено отношение
към болните. А той беше болен, при все че към онзи момент, българското
наказателно правораздаване още не приемаше това… Бяха първите години,
съдилищата налагаха тежки наказания…
Всичките кражби бяха дребни – две продънени кофи от някакъв двор, стар акумулатор
и подобни, които продаваше на пунктовете за три-пет лева,
за да събере пари за хероин.
Не беше момче, а двадесет и пет годишен.
Седнах до него, поговорихме, усетих че ми има пълно доверие,
което не се случва често между адвокат и клиент…
Казах му, че на процеса няма да говори. Имаше само самопризнания,
нищо друго. Дори нямаше жалби от хората, тъй като не им се е занимавало
да ходят по съдилищата за две стари кофи.
За няколкото кражби, макар и много дребни, казано не на езика на правото,
без взлом, без особена стойност, все пак някой можеше да реши да
го вкара в затвора.
Не исках. Беше чувствителен и умен. Крадец и болен.
Каза ми, че има планове, че иска да се пребори и че иска да учи.
Исках да има шанс. Дълбоко вярвах, че на тези хора трябва да се
помага, а не просто да бъдат изолирани в затвора, където не получаваха
никаква помощ, подкрепа и разбиране.
Получихме няколко оправдателни присъди и няколко условни.
Дадох му телефона ми и казах, че може да ми се обажда по всяко време.
После полицията разкри още кражби – все стари, все преди първото осъждане.
Понякога не можех да се явя като служебен адвокат – просто му се беше паднал друг.
Беше заявил, че не желае никой освен мен.
Звънеше ми и когато можех, отивах да го защитавам като упълномощен от
него адвокат. Без пари, разбира се, той беше беден, нямаше нищо,
освен една възрастна, страдаща майка. Също висока и слаба, с благородна
осанка, никога не говори с мен, само леко навеждаше глава, като държеше
едната си ръка някъде под гърдите. Тъгата така идваше от очите й,
а дистанцията, която поставяше така силна, че не намирах сили да й кажа нещо.
Когато си спомня, още се чудя как не съм я преодоляла, как нищо не можах да й кажа…
Утешавам се, че понякога вероятно тъгата няма нужда от приятел…

Когато не можех да го защитавам, защото бях някъде, защитаваше се сам.
Беше един от най-умните клиенти, които съм имала…
Понякога се срещахме, интересувах се как е, какво прави.
Винаги ми говореше на вие, с особена почит.
Но аз, разбира се, бях наивна. При пълното доверие, което
имаше към мен, не успях да стигна там вътре, нищо не знаех за него.
Защото той също по някакъв начин, поставяше някаква дистанция.
А аз още не можех да настоявам, каквото и да значи това…

Един ден, понеже вече повечето в системата знаеха, че е мой клиент,
ми съобщиха, че е задържан. Зарязах всичко, вече имаше условни,
а нова кражба, която прокуратурата докаже, означаваше, че
най-вероятно ще последва затвор.
Бяхме говорили, беше ми казал, че разбира и че няма да има
други кражби. Всички в залата ме чакаха, съдията човешки беше
изчакал да пристигна, поисках да говоря с него насаме.
Беше откраднал малка вещ от голям магазин.
Бях много разстроена. От това, че отново е крал.
И че вероятно няма да мога да го спася. Започнах трескаво да мисля.
Изслушах го. Той ме гледаше тревожно. Имаше особена връзка
между нас. Познаваше лицето ми. Преди да кажа нещо, той вече
беше разбрал. Попита ме кротко дали не мога да измисля нещо.
Казах му – вече толкова пъти сме били заедно, ти си умен,
ти ми кажи – при толкова дела за кражби и при толкова свидетели
на тази, последната, кажи ми какво да направя и ще го направя.
Наведе глава, очите му сълзяха.
Присъдата беше година и половина. Когато го отвеждаха се спря,
чух глух глас – благодаря ви, благодаря ви за всичко.
Какво чувствах ли. Тъга, само тъга. С водка...

Беше в нашия затвор, оцеля, беше толкова различен и умен - скоро работеше,
даже отговаряше за група.
Когато излезе, се срещнахме. Търсеше работа, естествено никой
не го искаше. Намерих му работа в един цех. Моя приятелка,
никога няма да забравя добрината й. Нейна близка го прие, бях толкова благодарна,
че ги има тези хора, заведох го лично. Работата беше елементарна за него,
бързо я научи и всичко беше наред, каза че ще събира пари за да учи,
каза че е чист.
Бях щастлива и благодарна…
След два месеца ми съобщиха, че е намерен мъртъв.
Свръхдоза. Не вярвах в това. Отчаяно си повтарях, че е твърде
умен и опитен, за да е свръхдоза. Но, Бог знае.

Никога не повторих тази грешка.
С всичките ми следващи момчета говорех, бях настоятелна, грижовна
и мила, понякога ги ругаех, виках им, използвах целия си потенциал.
Не зная колко решаващо е било участието ми в спасяването им.
Но зная, че трябва да опитвам.
Някъде бях чела, че неуспеха започва тогава,
когато спреш да опитваш.