В тишината на хаоса.
Татван - Кешан,
Август, 2007
Толкова фино утро. Нежните сълзи на зората трептят навсякъде, донесли са слънце. Не, не само по листицата, виждам ги дори в прахта, която настъпвам. Защо никой не ги вижда? Ако имаха очи навярно биха опитали да летят за да не ги стъпчат. Какво ли задържа на едно място всички сухи листенца на кекика в онзи чувал, деня ухае на рихан, нане, кишниш... сумака е събрал между люспиците си жаждата на тъмно-червения залез*. Трябва да запомня от всичко, да скрия от всичко, защото заминавам. Там където отивам няма сетива, нито подправки. Липсва дори вкус. И даже не е утре, защото Духа съществува извън времевите ограничения, не му е нужно да се обърне, да види назад или да погледне в бъдното. Само човекът притежава поглед, ограничен от определения. Само той трупа а после смазва. Смазва...
- Меги... – свекърва ми ме прегърна и целуна. Гледах я неразбиращо.
- Кой е изсипал тези скъпоценни подправки на земята? Как ще ги отделим сега от праха? Наоколо няма нито една Пепеляшка...
- Ти. Остави ги, ще купим други...
- Някои неща не могат да се купуват, не знаеш ли? Докосването на любовта. Не можеш да си купиш живот. Можеш само да се самозаблуждаваш колкото ти душа иска. А тя винаги иска...
- Остави ги, и да ги съберем не можем да ги сложим в храната си, мръсни са.
- Защо? Нима не правим само това – да добавяме още пръст към пръстта. Но понякога онова което не искаме ухае вълшебно. Защо тогава не го искаме...
Чух как прошепна нещо на мъжа ми но не я разбрах. Говореше тихо. Тя винаги говори тихо, не зная дали за да не чуят другите какво казва или за да не пречи на другите с гласа си. Може би осъзнава тишината? Но в тишината приказки няма. Ирис каза, че дори безмълвието е писък. Какъв смисъл има тогава да се мълчи.
Припряно забутах бебешката количка към редицата таксита в края на пазара. Бръкнах в джоба си но не открих пари. Имаше само сухи листа и пръст.
- Мога ли да ти платя предвижването с това? Отведи ме на брега на езерото, там, до черния пясък.
Мъжа ми седна до мен в таксито и помаха на Ванесса, останала навън с баба си. Даде някакъв адрес, име. Шофьора подкара колата и не след дълго бяхме в селото на Ирис. Залепих чело за студеното стъкло и се загледах.
- Чувал ли си за птицата Феникс? Някога имало такава птица на земята. Изригвала в собствен пламък, опожарявала се и падала надолу с лекотата на обгорели, гаснещи перца. Когато изгаснело и последното златно пламъче се раждала отново в пепелта, по-красива и силна от преди, с благодарна песен в сърцето а хората чували само крясъци и се плашели.
- Рух. Тук я наричаме птицата Рух.
- Но Рух се превежда като Дух...
- Меги, не бива да сме тук, забранено е. Не можем да останем. И без друго няма нищо...
- Как да няма. Ето там има къщи а тук има пепел. А близо до онези дървета раздават Симелек. Невруз е. Не виждаш ли? Тържеството на огъня. И най-големия пожар не може да заличи съществата от огън. Те изгарят заради любовта си, не помниш ли? Самият пламък са те.
Очите му се напълниха със сълзи. Докоснах ги.
- Тази вода трябва да изтече. Как да разпалиш клада в препълнен съд. Кибрита се намокря. Не може да се запали. Влагата пречи, не плачи. Той е тук, аз го чувствам. Не сте го намерили защото е нямало какво да му се разпада или разделя. В целостта си не може да бъде разделен на черупка и сърцевина. Ние сме слепи, не виждаме. Симелек... Защото той отложи раздаването за сутринта на другия ден, помниш ли... Защото не се раздава със собствените ръце, не може, те само разливат. Дава се със сърце...
- Той просто не е бил тук. Разбери го, нямало го е. Ако беше убит щяхме да го намерим. Ще видиш, няма да мине много и ще се върне. Ще го вземем при нас в къщи. После ще го отведем от тук.
- 1001 нощ... Те идват само за хиляда и една нощ. Изтекоха нашите три години с него. Няма да се върне защото никога не е бил тук по начина по който си мислим. Дори не е важно дали може да се върне или не, ако времето през което е бил с нас не означава нищо. Ветреца знае... нали сам разпръсква искриците когато Феникса изгаря. И ако си наблизо...
Летните дни бяха опожаряващо горещи. В тази част на света рядко се случва толкова топло лято. Може, но малко по-на Изток, около пещерите на Алмир. Защото там вечният огън гори и не гасне и във въздуха се носят други искри. Аз опаковах кристалните чаши, а също и порцелана. Подредих виличките, ножовете, лъжиците в кутийки от картон с дълбоки капачета и оризова хартия помежду им, за да не се драскат. Напръсках резбованите масички и паравана със защитен спрей, какъвто ползват за съхраняване блясъка на листата на вечната Юка. Покрих огледалата с тъмно кадифе и ги овързах със стиропор. Стегнах ги здраво, има неща, които не бива да бъдат отразени. Искаше ми се да ги счупя, но тогава бих изгубила контрол над тях – щяха да ме стрелят от всеки възможен ъгъл на света. С огледало не се воюва, то винаги побеждава. После взех онова пролетно палто от подплатен тъмен лен и тръгнах боса към Хасанкейф. Мъжа ми ме придружаваше с неизречена тъга. Знаех, че никой човек не може да понесе много загуби наведнъж. Но аз не го напусках, вземах го със себе си. Никога нямаше да го напусна. Както Ирис никога нямаше да напусне мен. Това е верига, всяка брънка е здраво свързана с предишната но пътят и не спира до ограничението на метала. Понякога брънките са от друг материал, невидим. Понякога дори не тежат, само обединяват.
В селото на Ален имаше стая за мен. Малка, варосана. Варта ухае на чисто, на грижа. Ден след ден прокарвах пръсти по варосаните дувари и усещах мекотата им, податливостта. Хората не обичат вар, нито кирпич, защото са земя. Търсят мрамора и гранита – непобедимото, от което не може да потече ерозия и разруха. Но огънят не жали дори тях. Дори тях заличава когато дойде. Само истинското дърво не гори. Ако имах останало семенце, бих го посяла в земата за да покълне. Бих го обгрижвала с най-нежната обич на сърцето си, наместо да го затрупвам с мрамор и фалшиви златни букви. Бих му пяла и знам – щеше да покълне, първо едва доловимо дихание, невидимо за тежките човешки очи, после – листец, втори. Разлистването поема повече от твърдостта. Фиданката щеше да расте и да жадува създателя си. Порасвайки, щеше да разпери красиви клони към слънцето с благодарствена неподвижност – като молитва. Щеше да носи ухания и плодове, каквито на земята не съществуват. Ръцете ми бяха празни, пусти. Навярно от тези ръце не покълва. И по-добре, защото човекът щеше да кърши, откъсва, троши. Щеше да дялка от живите пръчки мъртви сапове за брадви и ножове.
Ален ми оплете връвчица за косата от прости вълнени конци. Каза ми, че човешкият шев зазижда, затова носех две ризи с наставени цепки острани, така покриваха без да разтварят. Вечер държеше навън менче с вода, под звездите, за да поеме от тишината им, сутрин я пиех преди да тръгна с него към изгрева. Вслушвах се. В него, в себе си, в нищото. Животът на село бе толкова простичък. Тук дори тъгата скучаеше и бързо поемаше към изпълнените със скръб градове. Мястото в сърцето, където е живяла тъгата се пълнеше с тишина. А тя чертаеше път за навън. Щом си дошъл в света по някакъв начин значи съществува и път за излизане. Свиваш се, смаляваш се колкото синапено зрънце за да можеш да влезеш в самото сърце, в нишичката на тишината. Там те гощават с топъл и дъхав Симелек, за да имаш сили да продължиш и излизаш.
________
*
Рихан, кишниш, сумак - планински треви, подправки, характерни за Източна Турция.
Нане - дива мента, джоджен.
Кекик - мащерка, чубрица.
Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...