автор: Wendy

Отново дъжд... И някаква тревога
от спомена за друг такъв порой...
Но да се върна в онзи миг не мога
след толкова години на застой.

След толкова години равнодушни,
превърнали дъжда в природен факт.
А вятъра – в движение въздушно,
навял листа пред сивия ми праг.

Днес пак вали... Но капките танцуват,
пронизани от лунна светлина.
Ловя ги в шепи и им се любувам -
сълзи са те на старата луна.

И мога под дъжда да хукна боса,
отхвърлила съмнения и страх.
В косите си звезди за тебе нося
и искам да ти дам една от тях.

Тогава буреносната стихия ,
събрала ни във танц неуловим,
натрупаната болка ще отмие.
Ще се целунем. И ще си простим!.