автор: feniks

Стъпки.Прашни улици на непознат град.Сива ,притаена тишина.Тук ,сред тази странична улица,сякаш само нозете ни се движат.Мъжът до мен изпълва тишината със изблици от длани,думи и усмивки.Стъпвам леко,почти на пръсти,да не счупя картините,които гласът му събужда.

Само след миг и...застивам- огромна стена обсебва пространството пред лицето ми.Стената е гладка,силна и зловеща,без процеп,без пукнатина.Тя спира всеки насрещен дъх и го запечатва във вакум.
Превзема думите,мълчанието,светлината.Поглъща и мрака.Неясното безпокойство на душата ми набъбва в ужасен,глух стон пред невъзможното докосване- зад нея .

А там усещам пулс- жив,искрящ,усещам слънце играещо в детски длани,смях и чиста радост,усещам небе и обич...
Но, аз съм плътно зад стената- не мога да видя ,не мога да бъда отвъд,до болка-не мога...

"А може би всичко е само в главата ти.Ето ти четка-прошепва художника на образи застанал до мен- сама нарисувай врете и влез.И не смай да изричаш-"Не умея да рисувам"...
Просто,следвай импулса на цвета,следвай порива на душата си!
Бъди трепет!Случи се в любов!И...не позволявай на страха от мнимата стена да ти отнеме мечтите !"

***

Лежа до момчето,на което само преди миг посветих нежността си.Мълчим.

Не защото в близостта думите са изгубили своето значение.Не защото докосващите се души не изпитват потребност от букви...Просто,няма какво да си кажем.
Иска ми се да заплача,да изкрещя-нямам сили,нямам глас.
Протягам се ,до крайност се протягам към ръката,която никога не ме е търсила в съня си и докосвам студ.Същият вакум,същото не-пропускане на светлина,дори за миг.

А беше време ,когато исках да я разчупя с тялото си.
Беше време,когато вярвах,че с устни ще отчупя късче от плътта и и тя ще се разпадне.

Той...имаше нужда от тази стена,пазеща го от бури,от силна болка.
Приличаща на покривало срещу черни облаци,не позволяващо отключване на неговите дълбини,не позволяващо да се отдаде целият някому,да посвети сърцето си.

И така той се превърна в колекционер на нежност.
Нежност,която никога не успя да събуди сълзите му...

***

Държа ръката ти или ти държиш моята,не знам,но...последното няма значение.

Знам друго- в този момент дланите ни си говорят неща,които са разбираеми единствено за тях самите.

Знам,че това е мига на импулса.

И двамата с теб сме го прегърнали.

И двамата сме допрели устни до него и почти не дишаме или...силно дишаме,но някъде вътре в себе си.

Някъде,където мълчанието облича светлината,а цветовете ни опиват.

Някъде,където всеки от нас е неповторим и същевременно преливащ се в другия.

Някъде,където стената е пропукана,обсебена от нежност.Някъде,където...

Докосваме със върховете на зениците,тихо,ефирно,като птици...