автор: Methodius

На Ели

-Необходимо е да си изключително уникален, за да решат да те охулят.
-Потресаващо правдива максима.
-Ние, средните хорица, ще оставим уникатите на хулещите ги. Защото е ясно, че нито аз съм уникат, нито пък ти си хулител.
-Макар да са на противоположни полюси, обединяващото звено между уникатите и хулителите е, че разбират от дума и само от дума.
-Не съм се подразнил нито за миг. Нито съм се докачил от някого. И коя ще да е гаранцията, че ще се нагърбя с евентуални последствия?
-Протичащият между нас диалог е нещо, изцяло вписващо се в естеството; никакви полемики, никакви кънтящи пропасти. Ние си почиваме...
-Отново напомням за трусовото разсърдване и за клокочещата дълбочина на гнева.
-Да. Това, което натрапват едни мои снимки, е неуязвимо посредством думи, уязвимо е посредством юмруци.
-Банално. 'Казана дума- хвърлен камък.' А не вярвам, че даже куче би се подвело дотам, та да лае камъните.
-'Дума, сама по себе си, дупка не прави'; обичайно за думите е не да уязвяват по силата на собствен смисъл, колкото да наплюват сгорещения котлон.
-Затова кучетата (ала и ние, хорицата) се лаят, та се пукат- гняв при гнева пролива.
-Аз съм горещо момче, все още не съм изстинал и ти не ми говориш напразно. Но офисната психология, с която често се аргументираш, е измятащо се острие; тя, а не ти; ти ме бодваш право в сърцето...
-Не се смятам за уникален, а тъкмо напротив: за силен физически.
-За мъжете- физическата сила трябва да е присъща; мъжете трябва по правило да са силни физически, а не по изключение, не по каприз на цивилизацията; и не по правила на технологията.
-Е, аз някога почувствах нужда да откликна на едно правилно изискване- което задължава към реабилитиране на геномното мъжко братство; мотивът бе компенсаторен, а аз си бях дал сметка: че емоционално съм лабилен и че темпераментът ми е слаб тип.
-Речено на наш език: 'избивам комплекс'.
-Запусква се в прост, безотказен и всеприложим механизъм, но неизчерпаемо менливо свое е в дълбочинните си нюанси, съвършено неексцентрично за себе си...
-Не ти дължа благодарност, дължа ти учтива усмивка.
-Носът ми е твърде, твърде дълъг; този мой невидим пинокиевски нос; съзерцавайки върха му, виждам надалеч. И колкото повече лъжа, толкова по-надалеч виждам, скъпи ми злободневецо.
-Не се опитвам да те докача, а да те щипна закачливо.
-Никак не е вежливо от твоя страна.
-За размяна на жестове на най-обичайна вежливост- не е необходимо да си допадаме, необходимо е да сме поносими един за друг.