автор: secret_rose

Кладенецът.
Ван, 2006


Можех да слушам Ирис докато слънцето изгрее над река Диджле. Не толкова заради мекия му глас, спускащ се плавно като полъх към жадните ми за знание сетива, не и заради очите му – сияйните дълбини на една безкрайна душа. Слушах го както дете слуша дядо си, седнал на камък, запалил лулата на изгрева и занизал кротки думи от някоя любима приказка. Разказваше ми Тавасин, моят нов свят, погълнал ума и сърцето ми по начин, за който още не знаех нищо.
Беше едва 4 сутринта, първите слънчеви мравчици тъкмо пропълзяваха по тревата понесли деня на гръб, лениво отказващ да се събуди. Наоколо имаше хора – девойки с пъстри забрадки и пардесюта до глезените, възрастни жени с чували и вързопи, мъкнещи кой знае какво към големия град и мъже с димящи цигари в ръка, плъзгащи нетърпеливи погледи към скелето, където кораба се поклащаше на котва и се готвеше да потегли. За Ван на ден имаше два ферибота и няколко корабчета и лодки, твърде стари за да бъдат добър избор, но Ирис предложи да опитаме автентичното лъкатушене и да избегнем неприятните ветрове от бързите скорости. Така пътуването ни щеше да се удължи с час-два, но щяхме да послушаме гласа на езерото без наоколо да пръхтят тъмни ауспуси и да светят автомобилни стъкла. „Светът е поезия, когато е натурален” бе прошепнал той на изпровод и ми бе смигнал съзаклятнически, споменавайки чудовището на езерото, което не приближавало огромните фериботи а подкачало с муцунка само рибарските лодки и малките кораби. Чудех се ще го зърна ли.
- То си е там, макар хората да казват, че се крие и се показва само на някои.
- Ти виждал ли си го?
- Зависи. Според приказките, ако срещнеш това същество не виждаш него а онова, което си самият ти. Представи си го като огледало на... душата. То се показва на всеки, но не всеки има очи да го види, или смелост – да се види.
- Интересно... Рибарите не разказват ли, че прилича на огромен зелен динозавър с личице на дете? Че има червено герданче и златни очи, а други го оприличават на страшилище, което те вкаменява или изпепелява. Защо всъщност не дойдеш с нас, каква работа имаш през уикенда. Освен това, ако свършим делата си бързо, освен приятна разходка има възможност и да се върнем още днес, с автобуса.
- Не, Меги, вие отивате по работа. Заедно ще идем друг път. Наблюдавай, съзерцавай... не само странните води на Ван, но и хората, вятъра, камъните, всичко. После ще ми разкажеш.
Качихме се на борда и всеки намери местенце по пейките. Помахах на Ирис и гледах дълго към него – единствен, самотен изпращач на брега, дълго след като другите се бяха разотишли. Виждах как се смалява, заприличва на точица и се изгубва от очите ми а на негово място се издигат безкрайните върхове на Немрут, затрупани в бяло. Корабчето се носеше по вълните по-бавно от колкото очаквах и пътуването щеше да бъде дълго. Над три часа щях да се взирам в синьо-белите води на Ван и да търся с очи легендарния образ на огледалото на душата. Хванах студените перила, потопих очи в бялата пяна и заслушах...
Някой сервираше чай, аромата му достигаше дори до мен, макар съвсем реално да отсъствах. Чух и музика, момиче запя а после я последва съпровод на зурни и барабани, идещи от черните колонки под навеса пред кабинката на капитана. Глух тропот от стъпки, все по-забързани в такт с музиката, подвиквания и онова така характерно гърлено изсвирване на жените с ръка на уста, движеща се бързо по устните и накъсваща звука. Обърнах се и видах, че танцуват. Седящите наоколо ръкопляскаха и се смееха, деца гризяха захарни ябълкови топки и памук, един пъстър шал летеше като байрак напред пред хорото и за миг видях как се изплъзва и тръгва към разпененото море с плавни въртеливи движения, подет от вятъра. G. подремваше, подпрял глава назад и нито виждаше, нито чуваше глъчката наоколо. Така навярно изглежда ванското същество – мина през ума ми и прехапах устни. Вътре, дълбоко в мен - танци, шарения, лепкава захар и много, много настъпващи ме обувки, едни през други смазващи натуралното, за което говореше Ирис. Едва дочувах плисъка на морето, от пъстротата не виждах заснежените върхове на планините, застинали като в шок пред човешката надпревара да се изяви и не чувах дори себе си – своя вътрешен глас, смазван от сетивата. Покрих глава с ръце и хукнах назад към кърмата където нямаше никой, забих очи в килватера и се понесох към брега, до смалената синеока точица, усмихваща се като насън, толкова далечна и близка. „Хората, вятъра, камъните, всичко”. Зачудих се колко от танцуващите момичета бяха омъжени щастливо и кои от тях споделяха нерадостната съдба на Бериван, намирайки щастие в мимолетните пътувания и кратките мигове далече от дома. Чии бяха онези босоноги деца, разпръснати по палубата и какво ги очакваше. Колко от тях бяха майки, бащи и любими на терористи, газещи в този момент кървавите канари на Джудди и защо, защо събрани между дъските на един малък кораб добиваха изражение, толкова подобно на една единствена личност, едно Аз, изгубено сред вълните на море, в чиито дълбини се криеше огледалото а също и същността. „Различният поглед е тежък” казваше Тавасин, но от устните на Ирис звучеше леко, и близко.
- Донесох ти кафе. Измолих две чашки топла вода че бях взел разтворимо преди да тръгнем.
- Мерси... Тук е твърде шумно, нали?
- Тези пъстри шумотевици преди те радваха – той се усмихна и хвърли празните пакетчета във водата.
- Не замърсявай! Всеки отпадък изхвърляме в себе си, макар да се разпознаваме само в пределите на този кожен калъп..
Усмихна се и се извини. Обеща, че няма да се повтори. До края на пътуването седяхме на голите мокри дъски на кърмата, опрели гърбове в стените на кораба и се борехме с налитащите ни мисли през мъглата от думи, аромати и музика. Повече не продумахме, нито аз, нито той, осъзнавайки правотата на Ирисовите думи, че Ванското чудовище е огледало на душата. Затворени в оскъдно нестабилно пространство с различни по вид и дух същества, споделящи една съдба, макар само за няколко часа, хората виждаха друго. В същото време един огромен ферибот товареше цели влакове по същото направление, разпределяше вагоните и локомотиви по инсталираните на повърхността му релси и щеше да ги свали на пристанище Ван до свръзката с гарата, за да потеглят от там към Иран и по-далечни страни, отнасяйки същества, с доста по-многобройна същност. За миг се усмихнах – личният ми избор бе малък дървен плавателен съд, от онези, които Ванското чудовище побутваше закачливо с нослето си. Мисълта ми литна и съвсем се изгуби – корабче, после пристанище, град, държава, континент, планета, космос, вселена... точка в нищото, понякога с наситено сини очи.
На брега ни посрещна момче с тава гевреци на главата, закрепени върху хавлиена халка и поднос чай. Взехме по един, седнахме на тревата и загледахме заминаващите. След минути някой донесе и обърна пласмасова каса пред мен, нареди купичка маслинки, дебел резен пелте от дюли, малко сирене от онова със зелениите, които се поръсват в суроватката му докато се заквасва и бе толкова характерно за Ван. Поведе разговор с мъжа ми а аз загледах потрепващия му мустак и се зачудих до колко е част от мен. Наобиколиха ни таксиметрови шофьори с надвикване за къде сме и да ни откарат ли и скоро се озовахме в задимения Картал на един от тях, провиращ се към военната зона в центъра. По пътя съзрях улички с къщици, накачулени една върху друга като шапки в кинкалерия, струпани по витрината, разноцветни, пищни и дребни, колкото да създават калабълък наоколо, с накичени по стените им на куки медни и чугунени съдове, дървени синии и връзки подправки. Опънати чаршафи плющяха напред-назад от телените си простири, захванати за колове в дворовете а до тях – мрежи, опънати да съхнат тежко падаха на тъмни дипли като коси на Вански русалки, уловени в хватката на града. Задминахме две окичени с реклами аптеки, няколко вестникарски будки, пазарче за зеленчуци с опънати найлони над масите и магазини за платове, пердета и кожи докато накрая не спряхме пред малка работилничка за сребро с дървена табела отпред която ясно отчиташе, че дюкяна е собственост на Али Уста – майстор златар. „От тук – пеша, Ефендим, няма път нататък” подвикна таксиджията и прибра банкнотите, които G. му подаде. Оказа се, че за да достигнем входа на Ордаеви трябва да заобиколим една цяла махала, беше ни докарал от другата страна на военната къща, където нямаше вход а и проход.
- Най-добре да седнеш някъде и да ме изчакаш, града е бесопасен но трябва много да се върви.
- Добре. Къде да седна?

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...