автор: postscriptum

И през ум не ми беше минавало да пея в хор. Учителят ми по музика в училище изпадна в криза веднъж, като видя как тактувам с ръка, докато пея нотите. Очевидно ръката ми се е движела съвършено независимо от пеенето.
Левият му мустак започна да трепери неконтролируемо, a когато започна нервно да си намества очилата стана ясно, че търпението му е напълно изчерпано.
– Имате ли градина с мушмули – тихо, почти шепнейки ме попита той.
– Не – отговорих аз – като се опитвах да разбера смисъла на този, толкова далечен от музиката, въпрос.
– Тогава да кажеш на баща ти да купи градина с мушмули, за да се занимаваш с нещо полезно. Защото от теб нищо няма да излезе! – обобщи той накрая с разтреперан глас и ми написа двойка с подчертано удоволствие.
Обаче в казармата имаше хор и набираха нови участници, като прослушваха всички – не бяхме повече от тридесет войника. Старшината ни раздели на три, както си бяхме строени, като в първо приближение най-високите се оказаха в първи глас, а най ниските в трети. Бях в групата за първи глас по този признак.
Старшината започна да ни прослушва един по един, като с кларнета си даваше тон.
Аз веднага бях отпратен към групата за втори глас поради пълната ми непригодност да пея в първи. Когато дойде ред за прослушване на групата за втори глас и се стигна до мен, старшината беше вече изнервен и очакваше да приключи с мен набързо. Само че не ставаше. Въпреки че ми проглуши дясното ухо с кларнета си, аз не бях втори глас. На настойчивите му молби, не толкова любезни и не съвсем молби, да се постарая повече, аз само повтарях „ С’ем не мога другарю старшина”. На него му писна от моето упорито „с’ем не мога „ и избухна „ Стига с това с’ем не мога бе! И аз не мога много да свиря, ама свиря ли, свиря”. „Да ама ви плащат за това” – плеснах аз, без да му мисля.
Старшината се втрещи от моята наглост, спря прослушването на момента и започна наказанието ми. То не беше тежко - тичах до оградата, отдавах чест на шапката на старшината, закачена на един стълб, връщах се обратно обратно и това се повтаряше. Само че трябваше да тичам с всичка сила. Старшината си беше запалил цигара и дори спря да ми обръща внимание. Накрая му писна и прекрати наказанието ми, като завърши с думите „Марш в трети глас”.
В резултат се оказах хорист. Трябваше да мине известно време, за да чуя собствения си глас. От ден на ден го чувах все по-ясно, което пък малко ме смути, защото си представих, че и другите чуват мощния ми глас. Истината е, че започнах да се гордея, защото всъщност бях изненадан от това, че се справям. Понеже добре помнех думите на учителя ми по пеене, аз бях много предпазлив в самооценките си като хорист. Обаче за кратко време научихме няколко песни от военния репертоар и аз усещах, че пея с удоволствие. До мен дереше гърло Мони от Коньовица.
На една от репетициите, най-неочаквано, диригентът, в чиято компетентност нямах причини да се съмнявам, посочи с диригентската си палка мен и Мони, един по един, смръщи вежди и попита „ Вие двамата защо не пеете?” .
И двамата зяпнахме от почуда, защото пеехме със всички сили, даже аз бях сигурен, че моят глас се извисява над другите. Но преди да успеем да отворим уста, за да кажем нещо в наша защита, чухме командата: „Само двамата, три, четири…” Ревнахме с Мони с пълен глас, както си мислехме, но гласовете ни идваха сякаш от далече, от далече… едва се чуваха.
„Спри, спри, спри…” ядосано ни спря диригентът и вече по-спокойно ни освободи от хора.
Завинаги.