Моя страннице, броднице, мое скъпо и лудо момиче…
океан дни те чаках, посребряха от зими косите ми,
ослепяха очите ми, мила, от толкова взиране
срещу бялото слънце, от което си знаех, че идваш.
Колко пътища сбъркани, странни и страшни си минала,
моя смела несретнице, оцеляло и странно вълшебство,
мое клюмнало цвете, моя магия старинна,
моя обич и всичко, мое възкръснало детство…
Не изчезвай, магьоснице, всички пътища твои се свършват.
Ти не вярваш, но виж ги- те на прага ми кротко заспаха.
Само крачка е нужна…Дай ръка, довери ми съня си,
довери ми умората, болката, скитника вятър.
В бяла стая, на бяло легло ще те сложа полека,
ще приседна до теб и ще галя присвитите вежди
чак додето заспиш…И в съня ти дори ще ти светя-
да изгоня тъмата и да видиш, че има надежда.
Утре рано ще стана и кафе ще сваря, ще те искам,
ще живея със теб, моя луда любов непокорна…
И когато усетиш, че жажда за път те притиска,
със вселена от нежност вратата пред теб ще затворя.
….Той ми каза така. Аз го гледах, като паднал от космоса.
Явно дълго се смях. Тайно дълго мълчах като няма.
А когато заспа, изгорих във камината болките.
И видях, че пътеките свършиха. И просто... останах.