автор: heartfelt

Мълчиш... Седиш си тихо и мълчиш...
А мене ме разкъсват урагани...
Главата ми се пълни със мъгли,
притисната във потните ми длани...
Мълчиш... И аз мълча... А в мен крещи
една неосъзната неизбежност...
Мълчанието всъщност не боли,
боли от непонятната небрежност,
с която сложи всичко под капак
и просто продължи, а аз се давя,
аз не успявам - падам, ставам пак,
опитвам да потегля, да забравя...
Мълчанието всъщност не боли...
Боли забравата, която сея
в сърцето си с ръждясали с игли...
А болката показва, че живея...