автор: hudognika

За мен да бъдеш,е все едно
да се учудваш,че си.
Фернанду Песоа

Нееднократно съм казвала,че е трудно да откриеш себе си.Това,разбира се,всеки го знае.Понякога и половин век не стига.Пътят на себеопознаването е неимоверно дълъг.Признавам,че не намирам отговори на много въпроси,камо ли да пиша за своя вътрешен свят.Толкова ми е трудно,че все си търся извинения.Но извиненията също ме подтискат.Чувствам се като някакво нищожество,което се опитва да избяга от себе си.Но дали е възможно?
Още не започнала и вече почти се обвинявам,че пиша тези полуразсъждения в този късен час,когато денят,изкъпан след поройния дъжд,ляга да спи и сумракът на нощта ме подтиква да тръпна в очакване на неизвестното.И това усещане сякаш ме кара да бълнувам.Неизживяното се смесва със стъпките на вятъра в дърветната,с шепота на планинските потоци,с безкрайността на света,с целия космос.В такива мигове ми се иска да стана невидима,да стана мъничка,мъничка частица от безмълвната природа.Да стана прах за камъка,който се търкаля на пътя.Да стана капка от росата върху зелените тела на тревите.Да стана снежинка върху нослето на малко дете.Да стана всичко,което ми предлага бягство от реалността,където досадата така се е вкопчила в човешкото ми същество...И за да се разсея от условностите,си търся кътче в себепознанието,където облекчението е блаженство.И сякаш се успокоявам.Но в този покой на блажена безполезност се раждат съмненията...А отговорите витаят някъде и оформят ореол на бягството от живота.От живота,в който нечистоплътността на помислите убива без съд и присъда. От живота,в който злобата свети като неонова реклама от прекалено скъпия за джоба ми бутик.От живота,който се оглежда в кривото огледало на душата и се опитва да флиртува със себе си."А единственият начин да бъдем в съгласие с живота,е да живеем в несъгласие със себе си."/Фернанду Песоа/
Затова много често се губя в лабиринта на безцелните догадки какво ще кажат хората и чакам...тяхното одобрение.Този душевен порок е толкова убийствен,но аз плащам своята дан с послушание.И ме боли.Боли ме,че съм роб на собствените си чувства,които като дръгливи коне се блъскат в стената на човешкото безразличие и умират безмълвни.И се затварям в себе си.Отричам света,без който не мога,за да получа дозичка свобода...Дозичка свобода,макар да зная,че утре пак ще съм роб...Философите ще ми посочат парите като начин за освобождение.Но тъй като ги нямам,не мога да бъда и мечтател.Казват още,че и смъртта е освобождение.Кой знае!?Всъщност голямата трагедия не е в смъртта,а в това, което умира в теб,докат си жив.Някой някъде го беше казал...Звучи тъжно,нали ?Но е истина.Истина,от която боли...Като тази,да откриеш себе си...