автор: severianin

Още плава на моето време черупката гнила,
но макар и да духат в платната й вихри солени,
все по-често не стигат за пътя кураж, а и сила,
все по-често в душата е щил или мъртво вълнение.

Този кораб не плава в морета спокойни и кротки
и не пори клокочещи бездни, вълни разгневени –
той дори не е кораб, а проста спасителна лодка,
оцеляла по чудо в поредното морско крушение.

Той се движи напред в океани от дни и от нощи,
под слънца и съзвездия, странно различни в живота,
няма верен компас, но са здрави платната му още,
и е още кораво на старата мачта дървото.

Той се движи по карти, отдавна забравени вече,
не от пристан до пристан – от изгрев до изгрев отплава;
и брегът на стремежа му вечен е много далече –
от среднощ до среднощ тоя пагубен път продължава.

Има флаг, избелял и разнищен от вятъра вечен,
няма юнга на мачтата – дето напред да се вглежда.
Все по-малко са дните, редуват се вечер след вечер,
а в морето от нощ светлината е само надежда.

Светлината е бряг, светлината е зрима опора,
даже в старите карти да няма наоколо суша.
Тази стара черупка се готви с вълните да спори,
щом платната са здрави и корабът руля си слуша.

А не може накрая сред тъмното пристан да няма,
да не срещна огньове и бряг на зората сред мрака;
даже всички надежди до днес да са подла измама,
този бряг съществува.

И там светлината ме чака!