автор: nikikomedvenska

А имах глас и Господ да събудя
и пеех чак до райските портали
със вярата, че всеки ден е чудо -
като камбана, черква не видяла.

Животът беше тесен - чужда дреха,
и пънех рамене да го разпоря.
Въоръжена с думи и доспехи,
воювах смело с мелници и хора.

Вълшебни мои, слънчеви години...
Със песен връзвах вятъра на плитка.
Светът бе мой - за ден да го премина
като море, до коленете плитко.

И пях, и се раздавах на провала...
Нали самият бог ме бе орисал
да съм такава - вряла-прекипяла
и в песните открила своя смисъл.

Отдавна вече спрях да се пилея.
Напразно виках толкова години -
светът е кръчма, а човекът в нея
жадува кръв и зрелища, и вино.

Сега мълча - пропукана камбана,
врабците приютявам - по е лесно,
и друго ако не, да се нахраня
с трошиците от малките им песни.